С Оливър се сприятелихме през втората ми година в интерната. Отношенията ни бяха някак пасивни. Не се избрахме съзнателно. Просто всички други си имаха приятели и компании, а ние бяхме двамата аутсайдери, с които никой не искаше да дружи. Обезобразеното ми лице и болезнената бедност на отхвърления от семейството си Оливър ни поставяше извън всяко училищно общество. Викаха ни „особняците“. Не принадлежахме нито към елитната групичка на популярните, нито на „обикновените“ момчета, не членувахме в нито една банда. Гравитирахме към различните групи, които ту ни вземаха под крилото си, ту ни отхвърляха и ние все се мъчехме да се сближим ту с този, ту с онзи… Смятам, че с Оливър просто си имахме взаимно доверие. В отношенията ни доминираше Оливър, което идеално ме устройваше. Съгласявах се с всичко, което той казваше или вършеше, но тъй като по природа той не беше склонен да нарушава правилата, нито да поема рискове, така и никога не се забърквахме в нищо действително опасно. Той никога не споменаваше белега на лицето ми, а аз никога не отварях дума за майка му. Така поддържахме фундамента на здравото ни приятелство.
Оливър обаче непрекъснато любопитстваше за моето семейство, все ме разпитваше и ме караше по сто пъти да преразказвам случки и анекдоти от ваканциите, които прекарвах у дома. Тъй като нямаше своя майка, той желаеше да научи всичко за моята.
Бащата на Оливър посещаваше училището веднъж на година-година и половина. Седмици преди посещението му Оливър беше кълбо от нерви, стараеше се с всички сили да повиши оценките си и стоеше настрани от всякакви проблеми. Струва ми се, че едновременно копнееше за срещата с баща си и се ужасяваше от нея. Когато майка ми или други родители гостуваха в училището, винаги ни носеха подаръци, най-често домашни лакомства, а по-„готините“ родители подаряваха комплекти дартс, водни пистолети или други оръжия-играчки.
Момчетата, от които се очакваше, че ще споделят с другите донесеното от дома, рязко повишаваха популярността си непосредствено преди посещението на родителите им. Говореше се, че Оливър крие онова, което му носи баща му и отказва да споделя, но аз знаех, че това не е вярно. Баща му никога не му носеше нищо с изключение на един-единствен път, когато му подари томче с псалми.
След втората ми година в интерната, когато на хоризонта се очерта лятната ваканция, майка ми предложи да поканя Оливър да ни погостува за няколко седмици във фермата. Честно казано, не бях сигурен, че идеята е добра. Едно беше да дружим в училище, да правим прашки от откъртени клончета и да шпионираме какво прави училищната медицинска сестра с приятеля си отец Джеймс, но интернатът и домашната среда бяха съвършено различни. В моя дом живеех само с жени — овдовялата ми майка и трите ми сестри, докато Оливър беше израсъл в интерната, заобиколен главно от мъже, ако не броим гореспоменатата сестра и няколко весели чистачки. Помня, че се притеснявах от реакцията на семейството към приятеля ми, притеснявах се и за неговата реакция по отношение на тях, но се оказа, че е било съвсем напразно. Жените в семейството ми се влюбиха в Оливър. Майка ми беше готова да го осинови, ако можеше, а за мой болезнен срам се наложи да наблюдавам как сестрите ми изпаднаха в различни степени на романтично увлечение по него. Уна, най-малката, беше деветгодишна и използваше всеки удобен момент да го кара да я носи на конче и да й чете. Мишел, на тринайсет години, имитираше силен интерес към всичко, което интересуваше Оливър, и печеше най-различни вкусотии в опит да го впечатли. Ийфа, която беше на шестнайсет — с година по-голяма от нас — пробва друг подход: преструваше се, че не го забелязва, но всеки път, когато с Оливър влизахме вкъщи, се оказваше, че тя се преоблича, а и по време на гостуването му разви навика да се обляга на мебелите по начин, който можеше да бъде определен единствено като прелъстителен.