— Татко ти е много зает човек, а?
Отново отец Даниъл ми съобщи, че имам по-малък брат, Филип, роден година след женитбата на баща ми и Джудит. Рус като майка си. Той постъпи в началните класове на училището като приходящ ученик, когато аз вече бях в гимназията. В известен смисъл израсна пред очите ми, тъй като от прозореца на един от коридорите на горния етаж се виждаше домът на баща ми. Аз непрекъснато вземах назаем бинокъла на Станли, сядах на перваза там и шпионирах семейството. Гледах как брат ми излиза и се прибира, как Джудит работи в градината, как тримата се събират на алеята отпред, за да се порадват на новия си автомобил. Искрено завиждах на Джудит и Филип.
Спортните празници бяха особено мъчителни за мен. През първите няколко години действително си въобразявах, че баща ми ще дойде, така че седмици по-рано започвах да полагам максимални усилия — ставах рано, тренирах извънредно. Мислех си, че щом баща ми не се впечатлява от академичните ми постижения, то сигурно спортните ми успехи ще привлекат вниманието му. Отначало печелех награди всяка година, но баща ми така и никога не дойде.
Семействата на другите момчета пристигаха за спортния празник: майките нагласени и така силно умирисани на парфюми, че на човек му се насълзяваха очите, придружени от бащите в лъснатите до блясък коли. Идваха и братята, и сестрите — малки, буйни и весели или тийнейджъри, кисели и намусени, носеха бебетата, накипрени в пастелни цветове, които през половината време ревяха и се тръшкаха. Разбира се, следваха много прегръдки, разрошване на косите и мъжки ръкостискания. След спортните състезания на училищната морава се провеждаше пикник, където семействата се събираха, насядали близко един до друг. През тези дни отец Даниъл полагаше максимално усилие да отвлича вниманието ми от пълната ми изолация, като ми възлагаше задачи от „изключителна важност“. Дори когато не печелех медал, той намираше причина да вмъкне името ми в благодарственото си слово.
Така и никога не изгубих надежда, че един ден баща ми ще си спомни за мен. Представях си как той изведнъж осъзнава колко е грешал за мен и че аз всъщност не съм лошо момче. След това идва в училището, взема ме да живея при него и ми казва, че съм прекрасен син.
И тогава, през предпоследната ми година в „Сейнт Финиънс“, с преливащо от радост сърце видях баща ми да пристига с черния си мерцедес и с Джудит на лявата седалка. Домът им беше толкова близо, че спокойно можеха да дойдат пеш, но явно колата беше символ на успех, който нямаше как да не бъде демонстриран. Паркираха на долния паркинг, а аз се втурнах по алеята към автомобила, сърцето ми щеше да изскочи, не можех да повярвам, че мечтата ми може и да се превърне в реалност. Радостта ми рязко се превърна в тревожен смут, когато видях и Филип да скача от задната седалка; тогава осъзнах, че всъщност баща ми идва в училището заради него, заради Филип. Забавих крачка и постепенно спрях насред алеята. Не знаех дали да се върна или да продължа, но вече беше твърде късно. Баща ми вдигна поглед и ме видя. Кимна ми отсечено и вдигна ръка, като за миг си помислих, че ме вика, но в същия момент зърнах стреснатото изражение на Джудит и осъзнах, че баща ми не ми маха, а ме пъди, давайки ми да разбера, че не съм желан в тяхната компания. До края на деня се преструвах на болен и се бях оттеглил в лечебницата, докато спортният празник приключи.
През последната година не участвах в нито едно училищно събитие, като се оправдавах, че имам да уча за матурите. Спортните празници прекарвах в библиотеката, като се опитвах да не обръщам внимание на съобщенията през мегафона навън, на овациите и смеха. По-късно Станли ме намери: носеше ми торта, която майка му направила специално за мен. Обхвана ме странна веселост и двамата с него си спретнахме бой с храна: грабех шепи пандишпан и сладко и замерях с тях Станли, стените, лампите и портретите на бившите директори. Смяхме се до припадък, но веселостта ни не беше еднаква. Моята граничеше с истерия.