Тогава Станли ми беше приятел, истински приятел. В гимназията вече знаех, че съм различен от другите деца. Те си приказваха за ваканции, за братовчеди, за разправии със сестрите и братята, за коледни подаръци и за вечните разговори за политика на масата у дома. Аз не можех с нищо да допринеса за тези разговори и не се включвах в тях. Бях аутсайдер и заради очевидната ми постоянна липса на пари. Униформите ми се скърпваха от забравени стари дрехи на други ученици, от лавката също никога не си купувах нищо. Имаше негласна уговорка отец Даниъл да ми осигурява онова, от което имах неотложна нужда. Не знам дали тя беше установена от баща ми или се дължеше изцяло на доброто сърце на отеца. Подозирам, че е било второто. Един тийнейджър често иска неща, от които няма никаква нужда, но аз не можех да прося от отец Даниъл пари за вонящи бомбички, прашки, желирани бонбони или порно списания.
Станли Конъли споделяше всички тези неща с мен всеки път, когато се сдобиеше с тях. Отново Станли беше първият човек, който ми позволи за първи път да се докосна до истински семеен живот, през онази ваканция, когато гостувах във фермата на родителите му в Килкени. За първи път се оказах заобиколен от жени. Майката на Станли беше вдовица, а той имаше три сестри. Те ме ужасяваха. Тъкмо бях навлязъл в пубертета и хормоните ми бяха извън контрол. Бях висок и силен за възрастта си, можех отлично да върша всичко необходимо из фермата, но вечерите, когато цялото семейство се събираше на вечеря, безспирният шум и дърдоренето на момичетата ме изнервяха. Чувствах се така, сякаш по погрешка са ме заключили в клетка с някакви екзотични животни в зоопарка.
Семейството на Станли се държеше изключително мило и великодушно с мен, а днес вече знам, че сестрите му тогава открито бяха флиртували с мен. Трябваше да се радвам на това внимание, но вместо това аз някак си чувствах, че не го заслужавам, че семейство Конъли всеки момент ще открият, че съм измамник, ще си дадат сметка, че момче, което не заслужава да има майка, не може да има място в дом, благословен с толкова много жени. Представях си как, подобно на животни от непознат и чужд вид, щом установят истината, те изведнъж ще се обърнат срещу мен. Ще ме убият. Ще ме изядат. По същата причина мразя котки — те ме изпълват със същото чувство.
Майката на Станли непрекъснато се суетеше около мен. Искаше да знае какво обичам да ям, а моето неопитно небце скоро ме издаде, че различавам храната единствено съобразно дните от седмицата, в които ни я сервират в интерната. Понеделник: бекон със зеле. Вторник: наденички с картофено пюре. И прочее. Това, че ядях истинско масло, домашно изпечен хляб и пресни месо и зеленчуци в произволни дни от седмицата ме притесняваше и напрягаше. В петък в училище имаше риба, затова казах на майката на Станли, че ми се яде риба. „Каква риба?“, попита ме тя, а аз не можах да й отговоря, но и обясних, че парчетата обикновено са триъгълни, бели и дълги около осем сантиметра. Госпожа Конъли се засмя, но аз ясно виждах колко й домъчня за мен и от онзи момент тя си постави за цел да пробуди вкусовите ми рецептори, което — макар да беше много мило и достойно за възхищение от нейна страна — само ме накара да се чувствам още по-неудобно. Знаех как да се държа на масата и изяждах всичко, което ми се поднасяше, но стомахът ми изобщо не беше привикнал към подобно изобилие и често ми прилошаваше, а посред нощ ме събуждаха болки. През една от тези нощи реших, че когато порасна, ще науча всичко за храната и никога повече няма да допусна да бъда сконфузван по този начин.
Не си давах сметка доколко институцията, която ме отглеждаше, беше влязла под кожата ми, но ясно усещах, че съм обект на съжаление или възхищение, или на някакви други чувства от страна на семейство Конъли, така че когато баща ми ми нареди да се прибирам в училището, почувствах едва ли не облекчение. Станли беше свидетел на бедността и самотата ми, а подозирам, че знаеше повече за семейните ми обстоятелства, отколкото бях споделил с него. Това ме изпълваше със срам и след като напуснах „Сейнт Финиънс“, изобщо не се стараех да поддържам връзка с него, чак докато не се ожених и докато първата ми книга не пожъна успех — тоест, до момента, в който вече имах доказателство, че не съм пълен провал. Междувременно обаче бяха изминали години и между нас двамата вече нямаше нищо общо, освен някой и друг спомен за старите прашки и вонящите бомбички.