Веднъж, преди доста години, бях слязъл в града за среща с един журналист. Бях подранил, времето беше прекрасно — топъл летен ден — и аз реших да мина пеша през Сейнт Стивънс Грийн. Когато заобикалях детската площадка, видях на нея Станли, който люлееше на люлката малко момченце. Приликата между двамата беше поразителна, макар детето да беше пощадено от огромното виненочервено петно, което обезобразяваше лицето на бащата. Станли вече беше по-възрастен, косата му сивееше, макар още да носеше бретона си дълъг в напразен опит да прикрие родилния белег.
Той не сваляше поглед от сина си, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Двамата с момченцето бяха затворени в свой собствен свят, без да обръщат каквото и да било внимание на чуждия човек, който ги наблюдаваше отстрани. Детето отметна главичка назад и се заля от смях, докато татко му люлееше люлката все по-силно, и в онзи момент аз бях готов да дам всичко, само за да бъда на неговото място. Само за минутка да се потопя напълно в бащината обич и внимание. После детето спря люлката, като зарови сандалките си в прашния чакъл под нея. Скочи и хукна към една червенокоса жена, седнала на близката пейка. Начервените й устни му се усмихнаха, тя грабна детето в прегръдките си и то зарови личице в извивката на шията й. Чувствах единствено изгаряща завист.
В този момент някой до мен се попрокашля. Обърнах се и се озовах очи в очи с човек от поддръжката на парка, облечен в мръсна униформа, който се взираше многозначително в мен. Дадох си сметка как изглеждам отстрани: сам възрастен мъж, омагьосан от случващото се на детската площадка. Двамата с човека се напсувахме един друг наум и аз, вбесен, си тръгнах на секундата, като преди срещата с журналиста се отбих в една кръчма, за да изпия едно уиски и да успокоя ръцете си, които трескаво закопчаваха и откопчаваха копчетата на ръкавелите ми.
Навярно щеше да е добре ние с Алис да имаме деца, но аз знаех, че всяко детенце само ще ми напомня за едно малко чаровно и палаво френско момченце, което отдавна не беше между живите. Можех да играя ролята на баща дори за Юджийн, брата на Алис, но едно гласче ми подсказваше, че щом баща ми не одобрява мен — силен, красив и успял млад мъж — то Юджийн, умствено изостанал дебелак, положително би го отвратил до крайност.
11. Юджийн
Сейнт Катринс Хаус
ПАЦИЕНТ № 114
Годишен доклад: 17/12/1987
Име: Юджийн О’Райли
Дата на прием: 22/07/1987
Дата на раждане: 17/05/1959
Височина: 168 сантиметра
Тегло: 105 килограма
Коса: кестенява
Очи: сини
Умствен капацитет: Юджийн е с ограничен интелект, умственото му развитие отговаря приблизително на това на седем-осемгодишно дете. Той не може да чете и пише, макар че много обича да притежава собствени книги; има нужда от помощ при обличане (копчета, завързване на връзки на обувките). Храни се сам, но трябва да бъде наблюдаван, защото в противен случай ще яде, докато на масата има храна. Най-често съумява сам да се обслужва в тоалетната. Телевизията не му прави почти никакво впечатление, но обича музиката, макар че физическата му реакция на музиката тревожи другите пациенти. Юджийн не си дава сметка за габаритите на тялото си и физическата си сила.
История: Юджийн О’Райли е приет през юли тази година. Въдворен е в „Сейнт Катринс Хаус“ от зет си Оливър Райън (авторът на детски книги Винсънт Дакс). При приема е бил в добро общо здравословно състояние, макар че сестра Марион докладва за синини над лактите и по тялото му. Господин Райън ги обясни с това, че често се налагало да връзват или затварят Юджийн по време на пристъпи на агресия. Господин Райън силно съжаляваше за инцидентите, довели до появата на синините, но подчерта, че не е имал друг избор, тъй като Юджийн не бил в състояние да контролира темперамента си. Господин Райън докладва, че Юджийн станал труден и агресивен след смъртта на майка си през 1986 година и че вече е невъзможно за него да се полагат грижи в домашна обстановка, особено предвид последния случай на предизвикване на пожар от страна на Юджийн, умишлен опит според господин Райън. Трябва да отбележим, че съществува разминаване по този въпрос между господин Райън и съпругата му Алис Райън, сестра на пациента. Господин Райън уверено твърди, че представата на съпругата му за способностите на Юджийн е нереалистична, както и че тя не си дава ясна сметка за склонността му към агресивни изблици.