— Искаш ли да направим още едно кръгче?
Не мога да твърдя, че не разбрах какво имаше предвид. През следващите две десетилетия продължихме редовно да правим „кръгчета“. В началото беше невероятно вълнуващо. Това беше първата ми изневяра. Добре де, първата, на която действително придавах някакво значение. Паднах си сериозно по Оливър и не спирах да фантазирам какъв би бил животът ни, ако бяхме наистина заедно.
През 1996 година беше обявено, че след големите успехи в Лондон и Дъблин „Принцът на Соларанд“ заминава за Бродуей и че Оливър ще ни придружава през първите няколко седмици в Америка. Тогава си помислих, че това е големият ми шанс. Първоначалното решение беше постановката да се играе шест седмици с възможност за удължаване на периода при успех. Не се съмнявах, че щях да получа предложения за роли в киното, с Оливър да напуснем семействата си, да се преместим в Лос Анджелис и да оглавим списъците с най-търсените знаменитости на Холивуд.
Американските издатели на Оливър го настаниха в „Ню Йорк Плаза“, защото по онова време ухажваха и него, и агента му да им продадат филмовите права, а пък на мен и неколцина от театралната трупа ни намериха квартира в едни мърляви апартаментчета в Ист Вилидж. Разбира се, Кон също искаше да дойде. Казах му, че няма смисъл, че аз просто ще бъда прекалено заета, за да прекарваме каквото и да било време заедно: през първите една-две седмици ще репетирам, след това няколко седмици ще има репетиции с публика, а след премиерата — по осем представления седмично. Знаех, че Алис няма да идва. Никога не придружаваше Оливър в командировките му. Такава си беше — домошарка.
Въпреки възторжените отзиви за шоуто в Лондон и Дъблин, американските продуценти искаха да правят промени. Големи промени. Само петима от оригиналната трупа на ирландската постановка запазвахме ролите си. Целият миманс беше от американски хористи. Щяхме да работим с нов, американски режисьор — Тъг Бломенфелд. Ейслинг, ирландската ни режисьорка, беше бясна, но нямаше думата и беше принудена да си мълчи, докато Тъг разместваше сцени и настояваше за напълно ненужни промени, за да може някак да оправдае колосалния си хонорар. От самото начало с него не се разбрахме, най-вече защото при първата ни среща аз бях на проби за костюма, взех го за някой от гардеробиерите и му връчих клина си, за да го занесе на пране. Той се засегна ужасно и не пожела да приеме случката със смях, както би направил всеки нормален човек. Оттогава нататък отношенията ни вървяха все по на зле. Тъг се опита да ореже куп от репликите ми и да ме държи скрита зад някакъв декор през половината време, така че публиката да не може да ме вижда. Опита се да ме накара да изпълня финалната песен в различна тоналност, която не подхождаше на гласа ми. Пред целия екип ми нареди да престана „да преигравам“. Гадина.
Навярно в трупата отпреди се шушукаше, че се виждам с Оливър, но никой не ми го беше казвал в очите, макар да се правеха намеци и да настъпваше конфузно мълчание всеки път, когато двамата пристигахме заедно в театъра или на репетиция. Оплаквах се напоително на Оливър от промените, които Тъг правеше, но Оливър настояваше, че няма никакво влияние върху трупата и с нищо не може да ми помогне.
Репетициите бяха напрегнати, но от време на време все пак успявахме да откраднем по час-два за нас. Прекарвахме прекрасни следобеди, разхождахме се по туристическите маршрути: Емпайър Стейт билдинг, Рокфелер Плаза, галерията Гугенхайм, Метрополитън опера, музеят Фрик, разходка с файтон из Сентръл парк. Една вечер бяхме седнали в „Сардис“. Оливър отлично знаеше как да подкупи оберкелнера, за да получим най-добрата маса. Бях много впечатлена. Бедната след това на масата зад нас мернах Ал Пачино. Исках да отида да му се представя, но Оливър настоя да не го притесняваме. Но все пак си разменихме местата, за да може да гледам Ал през цялото време. На няколко пъти ходих до тоалетната, за да минавам край него, но се принудих да приема, че той не ме позна, нищо че лицето ми се мъдреше на афиш два на три метра само на три преки от ресторанта. Оливър страшно се забавляваше от цялата случка. В края на вечерта, когато тъкмо излизахме от ресторанта, оберкелнерът ми подаде бележка. Отворих я, а в нея пишеше: „Радвам се, че те видях, хлапе. Късмет с шоуто. Ал“! Малко остана да припадна и бях готова да се втурна обратно вътре да благодаря на господин Пачино, но Оливър категорично отказа, а по-късно ми призна, че платил на оберкелнера да напише бележката. Почувствах се малко глупаво и отначало се разочаровах, но трябва да призная, че като цяло жестът беше мил. Тогава си мислех, че Оливър е такъв мъж. Очарователен, мил и съобразителен.