Когато бях млад, много млад, още преди онова лято във Франция, се опитвах искрено да бъда добър човек. По-голямата част от живота си прекарах в опити да впечатля човек, който повече или по-малко откровено отказваше дори да признае съществуването ми. В акта ми за раждане за име на майката е записано „Мери Мърфи (моминска фамилия)“ — навярно едно от най-разпространените женски имена в Дъблин по онова време. Актът потвърждава, че родителите ми не са били женени. През годините личното ми разследване по въпроса не разкри нищо повече за самоличността й и аз мога само да допусна, че записаното не е било истинското й име. За баща е записан „Франсис Райън“. В графата „чин или професия на бащата“ пише „свещеник“. Давам си сметка, че през 1953 година това е било скандал или би било, ако не беше потулено по някакъв начин.
За „място на раждане“ в акта ми за раждане е записано „Дъблин“, макар че името ми не фигурира в регистрите на нито една болница в града и по тази причина не мога да съм сигурен, че датата ми на раждане е точна. На онази дата в Дъблин децата си са родили две жени на име Мери Мърфи. Положих огромни усилия да издиря и тях и наследниците им, само за да отхвърля възможността за всякаква роднинска връзка помежду ни.
Чудя се как е възможно от майка ми да не е останала никаква следа. Знам, че времената са били други, но как е било възможно документ с толкова неточности като акта ми за раждане да бъде изобщо издаден и одобрен? Да, в онези дни църквата е държала страната в здрава хватка, но този документ е откровена измама. Веднъж събрах куража да попитам баща си за майка си и за обстоятелствата около раждането ми. „Майка ти беше блудница“, написа той в отговор, сякаш това беше достатъчно обяснение. Не след дълго се наложи да чуя възможно най-фантастичната версия за събитията, довели до раждането ми, но тази история не можеше да ми бъде разказана преди смъртта на баща ми.
Един ден през март 2001 година, както небрежно прехвърлях съботния „Айриш Таймс“, попаднах на некролога на баща ми.
„… от дълбоко опечалените близки, съпруга Джудит и син Филип…“
Отначало не успях точно да определя чувствата, които ме обзеха. Определено не се натъжих, може би почувствах известно облекчение. Отдавна бях приел, че той не ме иска в живота си, но така и никога не ме напускаше слабичката надежда, че един ден баща ми ще намери сили в сърцето си да ми прости за онова, което смята за мое провинение, че ще почувства гордост от успехите ми и ще заяви официално бащинството си. Сега, когато тази надежда окончателно изчезваше, навярно вече можех да си отдъхна.
Текстът на некролога обаче ме огорчи неочаквано силно. Аз също бях негов син, но не заслужавах дори да бъда споменат.
Опелото беше определено за следващия понеделник. Любопитството ми надделя. Казах на Алис, че имам среща в града и отидох до черквата на Хадингтън Роуд. Промъкнах се най-отзад, избягвайки погледите на енориашите, които евентуално биха могли да ме познаят. Моментът не беше подходящ да раздавам автографи. Събра се внушително множество, куп свещеници, дузина епископи и един кардинал. Джудит беше елегантна и се държеше с изящно достойнство, а Филип — за разлика от майка си — погрозняваше с възрастта, но на шията му, за моя изненада, грееше свещеническа якичка. Каква ирония, помислих си, кръвната линия на рода ми ще загине с него.
Опелото приключи и аз се промъкнах напред, за да поднеса съболезнованията си на опечалените. Джудит пое протегнатата ми ръка с влажните си длани.
— Оливър! — възкликна тя, страните й пламнаха и веднага се обърна към Филип. — Помниш ли Оливър от… училище?
Филип се обърна към мен, видях скръбта в пълните му със сълзи очи и се зачудих как може да скърби толкова. Веднага разбрах, че се обърка — не можеше да разбере защо съм дошъл.
— Да, разбира се, благодаря ти, че си тук. Чух, че вече си писател.
— Да, писател — отвърнах. — Пиша за деца.
— Да.
Зад мен се трупаше опашка от хора, които желаеха да поднесат съболезнования и вече разбирах, че трябва да вървя.
— Съжалявам за загубата ви — успях да продумам.
Пред църквата заварих отец Даниъл от „Сейнт Финиънс“ да пуши лулата си. Поздрави ме топло и благодари за ежегодното дарение, което правех на училището.
— Сигурен съм, че ти е трудно днес… — подхвана той.
— Джудит и Филип… те въобще знаят ли, че съм негов син? — опитвах се да овладея треперещия си глас.
— Мисля, че Джудит знае — поклати глава отец Даниъл. — Текстът на некролога… такова беше желанието на баща ти. Не искаше да те споменаваме.
Отец Даниъл ми поднесе съболезнования, което беше мил, макар и ненужен жест от негова страна.