— Не бях сигурен дали ще дойдеш. Канех се да ти звънна. Ела да се видим другата седмица. Има нещо, което трябва да ти обясня. За баща ти.
15. Филип
Иска ми се никога да не бях узнавал, че Оливър ми е брат. Полубрат. Не мога да проумея как е било възможно да посегне по този брутален начин на една жена, особено собствената си съпруга. Потресен съм. Мислих, вгледах се в сърцето си и се молих. Знам, че трябва да се опитам отново да се свържа с него, но просто не съм готов. Още не. За щастие засега никой не знае, че сме роднини, и смятам, че е най-добре това да си остане така. Навярно, ако бяхме отраснали заедно, животът му щеше да е друг.
Семейството ми беше традиционно. Във финансово отношение бяхме доста добре, но живеехме разумно, макар и без лишения. Единствената явна отстъпка от пестеливия ни начин на живот беше семейният автомобил — неизменният мерцедес. Живеехме в средно голяма къща в хубав квартал, която — смятам — родителите ми бяха избрали заради близостта й до училището ми. Бях отгледан като единствено дете, обгрижван и от двамата си родители. Не съм страдал от това, че нямам братя и сестри, защото никога не съм знаел какво е да имам. Когато пораснах достатъчно и започнах да наблюдавам другите семейства, усещах единствено задоволство, че разполагам и с двамата си родители и няма нужда да се съревновавам за вниманието им. Мама и татко бяха щастливо женени и рядко се караха, макар че всеки от тях до голяма степен водеше самостоятелен живот. И двамата бяха религиозни, баща ми навярно малко повече от мама. Тя беше отстъпчива, позволяваше ми всичко и ме защитаваше от татко, когато беше сигурна, че той не би одобрил една или друга моя постъпка. Татко беше с по-сложен характер. Мисля, че беше строг, но неизменно справедлив. Мама беше по-сладкодумна от татко и обичаше театъра, концертите и всякакви светски събития, които често посещаваше. Татко по-често си стоеше у дома с книга в ръка или гледаше някое предаване за дивата природа по телевизията. Не обичаше особено да общува с хора. През цялото си детство помня, че бяхме домакини само на две по-големи партита, като и в двата случая неудобството на баща ми беше осезаемо. Той рядко пиеше и съзнателно избягваше компанията на пияни хора. Възхищавах му се силно и макар да обичам и майка си, влече ме именно татковият начин на живот.
Бях сериозно дете, мълчаливо, разсъдливо и като цяло покорно. Родителите ми обичаха да се хвалят, че никога не съм „създавал проблеми“. В училище се представях на ниво над средното, не бях особено спортна натура, но „се стараех“. Лесно се сприятелявах и често ме избираха за председател на класа. Мама си стоеше у дома, татко ходеше всеки ден на работа — беше старши счетоводител в Двореца на архиепископа. Преди да срещне мама, бил свещеник. Не беше необичайно нечий баща да е бивш свещеник. Много мъже се присъединяват към църквата, за да заслужат одобрението и гордостта на семейството си, а после скоро осъзнават, че не им е там мястото. Мама била племенница на епископа, който ръководел служението на татко. Винаги съм смятал, че любовта на татко към мама е била причината да напусне църквата, но у дома не се говореше за такива неща. Често поведението и начинът му на живот бяха дотолкова свещенически, че се чудех дали не съжалява, че се е отказал. Веднъж, когато вече бях по-голям, го попитах за това, но мигом съжалих, защото той само въздъхна и смени темата. През повечето време той беше благ, любящ баща, но най-вече когато бях послушен и добър. Простъпките ми се посрещаха с конско, последвано от продължително мълчание. Отрано се научих, че ако искам прошка, трябва да я поискам.
В училище донякъде се боях от Оливър Райън. Той беше с години по-голям от мен, вече в гимназията, а аз бях още много малък, така че рядко се засичахме, но си го спомням отлично, най-вече заради странното му поведение. Гимназията и началното училище имаха общ коридор, общи бяха и игрищата навън, така че от време на време с него се срещахме и на мен никак не ми допадаше начинът, по който той ме гледаше. Винаги ми се струваше, че аха-аха и ще ме заговори, но това никога не се случи. Просто погледът му беше плашещ за едно седем-осемгодишно момче. Оливър беше висок, силен на вид, но винаги беше някак си раздърпан, дрипав. Униформата никога не му беше по мярка: панталоните му бяха все твърде къси, лактите му се виждаха през протритите ръкави на пуловерите. Опитвах се да не му обръщам внимание и се стараех да не му се мяркам пред очите. Фамилните ни имена бяха еднакви, но имаше и други момчета на име Райън, така че това не ми правеше никакво особено впечатление. Той живееше в интерната, а аз бях просто ученик, който идва за учебните занятия и после се прибира у дома.