Един петък по обяд един от учителите ме изпрати до сградата на гимназията, за да занеса една бележка на ръководителя на лабораторията по химия и биология в коридора на най-горния етаж. Като минавах край един от прозорците, видях, че от него се открива отлична гледка към дома ми и спрях, за да хвърля един поглед. След това си продължих по пътя, а след още няколко минути, на връщане, заварих Оливър, седнал на перваза на същия прозорец, вдигнал бинокъл пред очите си. Беше стиснал съсредоточено зъби и въобще не ме забеляза, когато претичах край него, но един поглед през рамо ми потвърди онова, което бях заподозрян веднага. Бинокълът беше насочен към моя дом. Той шпионираше моя дом.
Когато същия ден се прибрах от училище, се опитах да забравя случката, но бях уплашен и разстроен. След като казахме молитвата и мама започна да сервира обяда, повдигнах темата:
— В гимназията има едно момче, което днес шпионираше къщата ни.
— Май четеш твърде много комикси — отвърна татко и едва-едва повдигна глава от документите, които преглеждаше.
— Не, наистина — казах. — Наблюдаваше къщата с бинокъл.
Мама вече се заинтригува.
— Голямо момче ли? Може да е наблюдавал птиците или самолетите.
— Не — настоях, — сигурен съм, че гледаше насам.
Баща ми спря да чете и вдигна очи от документите.
— Знаеш ли името на това момче?
— Оливър. Оливър Райън.
На масата определено се възцари смут. Какво толкова бях казал? Мама погледна татко, после сведе очи към скута си.
— Какво? Познавате ли го?
Баща ми прехапа устни и се отпусна назад на стола.
— Какво толкова има? — попитах. — Да не сме роднини?
Без да каже и дума, мама стана от масата и се зае да раздига чиниите със супата, макар да бяхме хапнали едва по няколко лъжици. Изчезна в кухнята, откъдето долетя демонстративно дрънкане на съдове и прибори.
— Той е далечен братовчед — каза татко. — Не желая да имаш нищо общо с него.
Братовчед! Имах само двама братовчеди по майчина линия и нито един по бащина.
— А защо? Какво му е? Какво е направил? Лошо момче ли е?
Изведнъж баща ми се ядоса. Никога преди не го бях виждал толкова изнервен.
— Не ме разпитвай! Момчето е с долен произход. Твърде малък си, за да разбереш, но майка му не беше стока, така че съм сигурен, че и той не е. Повече няма да обсъждаме това! Просто стой настрана от него.
Стреснат от внезапния му гняв, аз се разплаках. В същия момент баща ми съжали, че си е изпуснал нервите. Разроши косата ми с голямата си длан и ме погали по бузата. А после каза с благ глас:
— Хайде да не говорим повече за това.
Сълзите ми пресъхнаха и мама се върна в стаята. Темата се смени набързо, разговорът се завъртя около новото куче на съседите, а след малко аз скачах от радост, защото татко предложи да вземат куче и на мен за следващия ми рожден ден.
Същата вечер обаче дочух приглушените гласове на нашите от долния етаж — караха се. Затръшна се врата. На сутринта всичко отново беше нормално.
Но любопитството ми вече беше изострено. Мама парира всичките ми въпроси и заяви, че повече няма за какво да я разпитвам. Поразпитах и из училище. Повечето деца смятаха, че родителите на Оливър са починали. Всички знаеха, че той остава в интерната през ваканциите. Някои предполагаха, че е стипендиант, израсъл в сиропиталище, което навярно обясняваше и дрипавия му вид. Понякога у дома заставах на прозореца, който гледаше към училището, и махах на Оливър, за в случай че гледа в този момент. Никога не разбрах дали ме е видял, но макар той да продължаваше да ме зяпа, когато се срещахме, спрях да се боя и започнах да чувствам към него известна топлота. Имаше нещо смътно романтично в мисълта, че имам братовчед-сираче. Не стигнах по-далеч в „разследването“ си, а когато след година-две Оливър завърши и напусна училището, аз напълно забравих за него.
Струва ми се, винаги съм знаел, че искам да стана свещеник. Разбира се, огромно влияние оказа и силно католическата атмосфера у дома, но още тогава за мен тайнствата имаха особено значение. За разлика от повечето деца, те ми доставяха радост, обичах Великден повече от Коледа — представата за най-великата жертва и за възкресението бяха по-вълнуващи от Дядо Коледа. Баща ми много се радваше, че проявявам такъв интерес към църковното и ме насърчаваше. Мама не се радваше чак толкова. Мисля, че тя предпочиташе да си устроя живота, да се оженя за някое добро момиче, с което да народим куп внучета. Опита се да ме разубеди и да ме отклони от избрания път. Това се превърна в източник на един от така редките раздори между родителите ми.