Излизах с няколко момичета и експериментирах сексуално, но всичко ми се струваше като предателство спрямо вярата ми, грубо отклонение от онова, за което знаех, че е моят път. В думата „призвание“ често се влага мистичен смисъл: човек чува „послания от Бог“, явяват му се светкавици или го изпълва особено „чувство“, но моето решение да постъпя в семинарията се дължеше на далеч по-прозаични причини. На първо място фактът, че не желаех да се реализирам на никакво друго поприще. Исках единствено да ръководя енория, да служа на паството, да отслужвам литургии, да давам последно причастие. Помагах доброволно в църквата, откак бях момче, свещениците бяха хора, на които гледах като на светъл пример и от които се възхищавах. Противно на популярното убеждение, не се страхувам от жените, нито се чувствам неудобно в тяхно присъствие. Общуването с тях ми носи огромна радост. Просто нямам нужда от съпруга и деца. Не съм и гей, както майка ми допускаше. Чисто и просто безбрачието е нещо, в което се чувствам щастлив и спокоен. Татко беше на седмото небе от радост, когато му казах, че искам да постъпя в семинарията. Нищо, рече, не можело да го накара да се гордее повече с мен.
Няколко години по-късно — вече следвах в семинарията — видях снимка на Оливър Райън във вестника. Бил „сензация“ на книжния пазар. Спомних си, че ни е братовчед, само дето вече се подвизаваше под името Винсънт Дакс. При следващото ми гостуване у дома споменах това пред татко и го помолих да ми обясни роднинската ни връзка с Оливър — онази, която той не намери думи да обясни на малкия си син преди толкова години. Веднага ми стана ясно, че татко все така изпитва неудобство да обсъжда тази тема. Каза ми, че майката на Оливър била жена с „лоша репутация“. Заразпитвах за връзката на нашия род с него — щом е Райън, значи това е било името на баща му, който реално трябва да е наш роднина? Татко отклони поглед и отвърна, че бащата на Оливър починал млад от туберкулоза. Разбрах, че ме лъже. Заподозрях, че майката на Оливър е била проститутка, че навярно баща му е починал от сифилис или друга венерическа болест и че татко иска да скрие от мен подробностите. Виждайки притеснението му, промених посоката на разговора и отбелязах, че най-малкото е радостно в семейството ни да има такъв известен автор. Татко буквално трепна от възмущение и ми напомни, че ако искам да направя успешна църковна кариера, не бива по никакъв начин да свързвам името си с никакви скандали, особено семейни. Знаех, че е прав.
Славата на Винсънт Дакс обаче растеше и аз следях как медиите отразяват успеха му. Дори си купих една от книгите му. Наистина беше много добра. Гордеех се тайничко с братовчед си, но пазех тези чувства за себе си.
В деня на ръкополагането ми татко беше най-щастливият човек. Бях много доволен, че съм му донесъл такава радост. С татко винаги сме били близки. Мислехме еднакво за много неща. За да отпразнуваме ръкополагането ми, той похарчи повече, отколкото би похарчил за сватбата ми, и настоя да плати да ми ушият и раса по поръчка. Майка ми, със зачервени от плач очи, обърна гръб на всичките си съпротиви и съмнения, и ми пожела успех от цялото си сърце.
Все още не мога да повярвам, че баща ми е лъгал толкова дълго за нещо толкова важно. Не можа да ми каже истината дори на смъртния си одър. Минаха почти единайсет години от деня, в който установих истината, но дори и при това положение… как мога да знам със сигурност? Единственият човек, който я знаеше от първа ръка, не е сред живите.
Диагностицираха баща ми с рак на панкреаса само шест седмици преди смъртта му. За щастие страданието му беше кратко, а и той от началото знаеше, че това е краят. По една случайност аз бях дежурният свещеник в хосписа, в който той прекара последните си седмици. Така можех да бъда до него, да седя с него и да се моля с него. Може би химиотерапията би му дала малко повече време, но той се отказа от нея, като избра качеството на живота пред продължителността му. Болките му се влияеха добре от лекарствата и той посрещаше посетителите си спокойно и с достойнство. В самия край, когато стана ясно, че му остават само дни или часове, мама и аз бдяхме над него, стараехме се да поддържаме оптимистичен тон, макар да знаехме, че надежда няма. Когато му дадох последно причастие и го миропомазах, той беше в пълно съзнание.
За мен последното причастие е най-важното и смисленото от всички тайнства. То дава на болния силата, покоя и куража да издържи болката и страданията, присъединявайки се така към страданията Христови, то е и опрощаване на греховете, и духовна подготовка за преминаване във вечния живот. Баща ми прие думите ми и сведе хлътналите си очи за молитва, но мама, застанала от другата страна на леглото, взе ръката му в своята и я погали.