По онова време той вече беше доста възрастен, но умът му беше все така остър и годините не бяха притъпили великодушието му. Знам, че ако отец Даниъл беше още жив днес, настоящото ми положение щеше да бъде за него страшно разочарование, но едновременно с това може би единствено той от всички хора в живота ми би разбрал истински отчаянието ми.
Въведоха ме в кабинета на отеца — стая, така добре позната ми от малобройните посещения на баща ми в ученическите ми дни. Не беше променена изобщо. Веднага видях, че отец Даниъл е притеснен и първите му думи бяха, че не е сигурен дали постъпва правилно, като ми дава тези сведения.
— Баща ти беше… особен човек — подхвана той. Нямаше две мнения по въпроса. — Исках да… Не съм сигурен дали… — още колебания и несигурност.
По всичко личеше, че наследство няма. Не се разстроих. По онова време вече нямах нужда от пари. Отец Даниъл обясни, че баща ми оставил състоянието си единствено на Джудит и Филип. Не съм бил споменат в завещанието. Впоследствие Джудит дала на отец Даниъл кутия със златни медали — отличията на баща ми за църковната му дейност — и го помолила да ми ги предаде. Отворих кутията и ги разгледах. Медали, гравирани с разпятия.
Отец Даниъл се опита да ми се извини от името на баща ми. Аз пренебрегнах извинението и приех малка чаша уиски, за да туширам неудобството на свещеника от цялата ситуация.
— Той споменавал ли е пред теб някога…? За майка ти? — явно самото споменаване на майка ми го притесняваше.
Мигом се стегнах и изправих рамене.
— За… майка ми? — дори самата дума усещах чужда в устата си.
Отец Даниъл се размърда в креслото си.
— Разбирам, така и предполагах. Не е лесно… — започна той отново. — Не се налага да го правим, ако… не искаш.
Помолих го да ме извини за минутка и излязох от кабинета, почувствал непреодолим порив да запаля цигара, а ръцете ми сами посегнаха към копчетата на ръкавелите. Закрачих напред-назад по коридора отвън, силно изкушен да обърна гръб на всичко и да си отида. Наистина ли имах нужда от това, трябваше ли на всяка цена да узная онова, което отецът имаше да ми каже? Трябваше, разбира се. Всяко момче, независимо на каква възраст е, има нужда от майка. Ако не мога да я имам, трябва поне да знам нещичко за нея. Така е редно. Дали имам нужда от подобна информация, беше съвсем отделен въпрос, който не стоеше на дневен ред. Исках да знам повече. Спрях се, преди да се върна в кабинета на отец Даниъл и се замислих дали, когато след малко отново изляза от него, няма да бъда вече друг човек? Помолих отец Даниъл да ми разкаже всичко.
— Съжалявам — отвърна той, — но мога да ти разкажа само онова, което казаха на мен по онова време. Не мога да докажа нищо, но имах приятели, които бяха там лично и те ми разказаха.
— Къде там? — в първия момент не разбрах какво има предвид.
— В Северна Родезия, днешна Замбия — отвърна отецът. — Имаше и официален доклад, но всичко се потули. През последния месец се опитах да го издиря, за да мога все пак да ти дам някакъв документ в подкрепа на думите ми, но е изчезнал. Архиви за случилото се няма.
Ето ги „фактите“, такива, каквито ми ги изложи отец Даниъл.
Като млад свещеник-мисионер, баща ми заедно с трима други отци бил изпратен по поречието на река Замбези със задачата да открие училища в селските райони на страната, както и да се е наричала тя през 50-те години. За година го разпределили в едно особено бедно и полузапустяло село на име Лакуму, където той се сближил с местно момиче, което се казвало Амадика.
О, не. Баща ми е бил свещеник-педофил? О, не. Какво общо има това с мен?
Отец Даниъл положи специални усилия да ме увери, че Амадика не била дете. Навярно била осемнайсет-деветнайсетгодишна или дори над двайсет. Връзката й с баща ми била изцяло платонична. Очевидно е била особено умна и прилежна ученичка, тъй като се знаело, че баща ми я награждавал за успехите й в училище и й позволявал да му готви и да чисти дома му.
Държал я е като робиня? Това ли е? Какво общо има това с мен?
Училището станало толкова популярно, че установили правило, според което можели да го посещават само малки деца. Майката на Амадика умолявала баща ми да позволи на момичето да продължи да учи, но той отказал. Не можел да нарушава правилата за никого.
Изглежда, че Амадика била изпратена от майка си да съблазни баща ми и така да договори с него правото си да посещава училището. Отец Даниъл каза, че местните нямали с какво друго да подкупят преподавателите, а майката на момичето се надявала, че по-доброто образование ще обезпечи бъдещето й. Всички знаели, че баща ми е особено благочестив и амбициозен свещеник, но явно в онзи момент се поддал на природния си нагон и спал с момичето. Непосредствено след това категорично я отхвърлил, забранил й да идва в училището и прекратил окончателно отношенията им.