Истината е, че заслужавах по-добър баща. Срещнах един такъв във Франция, но уви, той беше чужд, а не мой.
17. Вероник
Не мога да си спомня как стана така, че през онази година наех на работа ирландски студенти. Знаех много малко за Ирландия, чувала бях за уискито им и малко за музиката им. Струва ми се, че цялата организация с наемането стана с помощта на приятел на една моя братовчедка. Помня, че бях скептична относно това как висшисти ще успеят да се приспособят към тежък физически труд, но не мога да отрека, че младежите истински се постараха и работата им спореше, макар и не всеки ден. По същото време се бяхме съгласили да приемем на работа и няколко южноафриканци, които имаха желание да изучат винопроизводството в района на Бордо. Ние трябваше да ги обучим и да им плащаме скромна месечна сума срещу техния труд. Естествено, нито един от белите работници не беше доволен, че трябва да работи рамо до рамо с черните момчета, но баща ми — все още герой за местната общност — даде пример. Без да му се налага изобщо да прибягва до думи, самото му присъствие деликатно ни напомняше зловещите последствия от расовата нетърпимост.
По-късно се срамувах, задето не проучих по-сериозно кой всъщност щеше да дойде от Африка в имението онова лято и как щеше да работи. Просто получих писмо от някакъв човек от Стеленбош, който ме питаше дали съм съгласна да изпрати при мен сина си, заедно със седмина работници, които да изучат лозаро-винарските техники на региона. Аз приех и се подготвих през следващите два месеца в имението да живеят още осем души. След това обаче пристигнаха седмина черни мъже, някои съвсем млади, и един бял на име Йоост, който единствен говореше френски. Оказа се, че Йоост ще наследи земя на Западния бряг и баща му се разпоредил тя да бъде засадена с лозя. Самият Йоост обаче нямаше никакво намерение да върши работата лично, така че беше довел седмина от работниците си, които да се обучат и след това да засадят и да се грижат за лозето в бъдещия му имот. Категорично отказа да допусне африканците да спят в общите спални помещения и ги настани в плевнята на една от къщите в селото. Също така не им плащаше надница, а държеше да им се плаща във вино, от което имахме огромни количества и го раздавахме щедро. Всичко това ми се изясни не в самото начало, а на един по-късен етап. Другите работници ми съобщиха как всъщност стоят нещата. Не се чувстваха удобно в подобна ситуация, а аз скоро видях със собствените си очи синините и драскотините по африканските работници, което ме убеди окончателно, че разказите за жестокостта на Йоост отговарят на истината и лично му наредих да напусне имението. Нищо повече не можех да направя за горките момчета, които бяха почти роби. Нямаха никакво образование, не говореха френски, а при нас нямаше достатъчно работа, че да ги наемем след края на лятото. Една вечер, когато Йоост хъркаше пиян в селото, с папа отидохме при африканците, занесохме им пари и храна и макар те до един да се ужасиха от постъпката ни, един от тях все пак събра кураж да ни благодари и ми стисна ръката. Другите останаха смаяни от дързостта му.
Към онзи момент технически аз надзиравах и отговарях за всичко, случващо се в имението, в къщата, в овощната градина, маслинената горичка и винарната. Разбира се, имах и огромната подкрепа на всичките ни приятели и съседи от селото, но практически бях наела двама от местните — Макс и Константин — за управители, които ръководеха отделните групи работници и всички познати, които работеха за нас и на които имахме доверие. Сега ми се струва забавно, като си спомня, че работата ни тогава напомняше тази в кибуците в Израел или на организираните по британски модел комуни; разликата беше, че настоявах вечер семейството да се храни отделно в къщата, а работниците — навън. Също така категорично бях заявила, че никой от работниците няма да преспива в къщата. Всичко друго се споделяше между всички ни. Активно насърчавах папа да ми отстъпи контрола върху всичко и в един момент той с облекчение ми предаде юздите и се оттегли щастливо в пенсия. Твърдо настоя обаче да поеме грижата за образованието на Жан-Люк. Синът ми трябваше да започне училище през есента и дядо му беше решен да му даде възможно най-добрия старт.