Най-силно удовлетворение ми носеше възможността да храня работниците, така че се бях самоназначила за шеф в кухнята — роля, навярно по-ниска от тази, която папа би желал за мен, но това беше работата, която желаех да върша и в която се справях отлично. След войната, когато останахме без прислуга, леля Сесил запретна ръкави и се научи да ни приготвя вкусна и питателна храна, а аз се научих от нея. Тя ми показа всички тънкости на добрата провинциална френска кухня и сега аз приготвях простички, но пълноценни блюда за нашите работници, а на съседите Макс и Константин разчитах да поддържат реда в лозето и в градините.
Оливър и Лора бяха първите ирландски работници, на които действително обърнах внимание. Бяха много красива двойка. Някой трябваше да ги увековечи на портрет. Оливър беше изумително красив за ирландец. Вместо бледия неравномерен тен на останалите, неговата кожа беше гладка и матова, а очите му — искрящи и с дълги, гъсти ресници. Приятелката му Лора също беше тъмнокоса и с чиста кожа, много дребничка и нежна. Много от местните момичета работеха на лозето, но аз за първи път се замислих дали това момиче не е твърде крехко, за да издържи на полската работа.
Оливър говореше добре френски и превеждаше на останалите, а папа скоро започна да се отнася към него като към говорител на цялата ирландска група. От времето, прекарано в затвора, дясната ръка на папа трепереше и му беше трудно да пише. Помоли Оливър да му помага с документацията. Оливър силно се заинтригува и от Жан-Люк и не след дълго между тримата се установи силна връзка, която с лекота преодоляваше бариерите на възрастта, езика и житейския опит. Папа помоли Оливър да му стане асистент, а аз, свикнала никога нищо да не му отказвам, се съгласих. Изумително бързо между тях се установиха изключително близки отношения. Сякаш папа и Жан-Люк най-сетне бяха намерили човека, когото отдавна бяха търсили. Тогава си помислих, че съм сгрешила, задето лиших сина си от баща, че папа би се радвал на друг мъж у дома, и по тази причина, макар да не одобрявах това внезапно приятелство, аз го търпях заради папа. Не знаех защо Оливър установи толкова близка връзка с баща ми. Предполагах, че си има баща, и ме гризеше лека ревност, задето трябва да деля с него своя.
Аз не бях единствената, която ревнуваше от тези нови отношения. Приятелката на Оливър побесня от неговото „повишение“ в асистент на папа. По настояване на папа и против моята воля, той започна да се храни с нас в къщата, но най-силната ревност на Лора беше насочена към факта, че младежът очевидно предпочиташе компанията на един старец и едно малко момченце пред нейната. Жан-Люк го обожаваше. Оливър се боричкаше с него и играеше онези силови игри, за които папа вече беше твърде възрастен. Когато най-сетне успявах да убедя Жан-Люк да си легне вечер, в разговора ни преди сън неизменно присъстваше името на Оливър. А аз си мислех за Пиер и за това какъв добър баща щеше да бъде, ако познаваше сина си.
Лора имаше брат на име Майкъл, който изникна изневиделица една сутрин на вратата на кухнята и предложи услугите си — искаше да помага с изпичането на хляба. Впоследствие се оказа, че това е било благоприятна случайност за всички с изключение на Ан-Мари, която толкова се стресна при вида на едър, бледен ирландец на вратата на кухнята, че се спъна, падна и си счупи ръката. Ан-Мари беше моето момиче за всичко в кухнята, ако приемем, че мога да нарека една 77-годишна жена „момиче“. Тя работеше за семейството ни от Първата световна война и още от миналото лято я бях помолила да ми помага в кухнята, така че с нея се разбирахме отлично. Тя ми разправяше истории за легендарната красота на майка ми и великодушието й. В резултат нито за миг не ме напускаше съзнанието, че трябва да бъда винаги достойна за добротата и величието и на двамата си родители. В онзи ден през 1973 година Ан-Мари за първи път се остави да бъде убедена да си вземе болничен, докато ръката й оздравее. Седемдесет и седем годишната кост обаче не заздравяваше лесно и аз си знаех, че ще се наложи да се справям без нея поне няколко месеца.
Майкъл, който изобщо не разбра, че е виновникът за този инцидент, се оказа набързо нает на работа, тъй като в дванайсет часа същия ден трябваше да се сервира обяд на трийсет човека, а клетата Ан-Мари трябваше да бъде откарана до болницата. За късмет Майкъл се оказа умен, а тъй като готвенето се усвоява чрез демонстрация и повторение, езиковата бариера между нас не се оказа пречка. Въпреки това бях смаяна от това колко малко знае той за храната, колко малко от продуктите изобщо разпознава. Може би беше вярна приказката, че в Ирландия ядат само картофи. Майкъл обаче се учеше бързо и — което беше по-важно — готвенето му доставяше удоволствие: той подхождаше с безкраен ентусиазъм към всеки аспект на процеса. Аз обаче все още не бях сигурна дали появата му в кухнята не е продиктувана от някакъв съвсем друг, негов си мотив; освен това на няколко пъти го хванах да ме гледа така, сякаш съм някакъв нов, непознат продукт, който не е сигурен дали трябва да обели, свари или направо да засади в градината.