Когато стана време ирландците да си заминават, Лора ме попита дали може да остане. Сподели с мен, че в момент на отчаяние признала на Оливър за бременността си с надеждата, че новината ще го стресне и ще го върне в реалността, но Оливър не искал и да чуе и й заявил, че никога няма да бъде баща отново. Отново? Как така „отново“? Лора ми обясни, че Оливър играел с Жан-Люк една игра, в която двамата се престрували, че са баща и син. Участие в играта вземал и баща ми. Не знам дали това е било истина, но навярно Оливър действително се е чувствал в известен смисъл като баща на Жан-Люк и син на папа. Глупава игра наистина, но ми помогна най-сетне да разбера болката и скръбта му. Тогава, без да кажа и дума на Оливър, аз му простих.
А на Лора казах, че може да остане. Не предполагах, че ще живее с мен още цяла година, нито че самата тя ще умре скоро след това. Толкова много смърт.
18. Майкъл
В месеците след завръщането й от Франция настроенията на Лора бяха непостоянни и непредвидими. Родителите ми много се тревожеха. Тя се върна в колежа през октомври 1974 година, но прекъсна отново още през ноември. След това, в първата седмица на декември, изчезна.
Един четвъртък сутринта мама ми се обади в ресторанта да ме пита дали знам къде е Лора. Предишната вечер си легнала около десет часа, но когато на следващата сутрин мама я повикала, не получила отговор. Никой не бил спал в леглото на Лора, но и никой не я бил чул да напуска къщата през нощта. Обадихме се на всички приятели и съседи, но никой не я беше нито виждал, нито чувал. Когато в петък сутринта сестра ми все още не се беше появила, мама не беше на себе си от тревога. Последно двете разговаряли в сряда сутринта и Лора й се сторила спокойна. Толкова спокойна, че мама решила, че някаква повратна точка е премината и тревогите на Лора са започнали да се уталожват. Уговаряли се през уикенда да отидат да купят едни ботуши. Мама ги мернала в магазина и решила, че на Лора много ще й отиват. Уговорили се да отидат да ги вземат в събота. Лора казала, че няма търпение да се върне в колежа и към нормалния живот, признала, че годината, прекарана във Франция, била сериозно изпитание и добавила, че трябвало да се върне с мен у дома още през 1973-та. Мама я уверила, че Лора има пълното разбиране и подкрепа на всички ни и че когато веднъж се върне към нормалния си ритъм на живот, нещата бързо ще си дойдат на мястото. Карахме мама да ни преразказва този разговор отново и отново, да повтаря и най-дребните подробности, но така и не можахме да открием в него никакви зловещи или притеснителни знаци. Само дето по-късно намерихме ботушите, които мама харесала, на дъното на Лориния гардероб — чисто нови, но не с размера на Лора. Бяха с размера на мама, а от магазина ни потвърдиха, че Лора ги купила още в сряда следобед.
В петък сутринта започнахме да звъним по болниците. Не спирах да се питам колко ли често се случва изчезналият човек да се окаже в някоя болница, неидентифициран и с пълна амнезия? Явно не достатъчно често, особено за близките, които трескаво търсят изгубените. В петък следобед у дома дойде полицията, за да снеме показания. Искаха да пуснат и снимката на Лора по вестниците. Най-красивата нейна снимка, която имах, бях направил във Франция с апарата ми „Агфа Инстаматик“. На нея всички бяхме пияни. Лора беше облегнала глава на рамото на Оливър. Той беше гол до кръста. Очите на сестра ми бяха затворени, а част от лицето й се скриваше от няколкото вдигнати напред чаши с вино. На тази снимка обаче Лора се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш знаеше тайна, която не беше известна на никого другиго в целия свят. Съгласихме се, че снимката не е подходяща за публикуване, така че татко намери друга, правена миналата Коледа, на която сестра ми изглеждаше красива и сериозна едновременно. Родителите ми бяха ужасени от предстоящата публичност, която щеше да ни сполети. Ние изнасяхме семейните си проблеми навън от дома, а за мама и татко нервната криза на Лора беше като мръсно бельо, непредназначено за чужди очи.