Знаех, че промените в поведението на Лора бяха настъпили още преди да напусна Франция, и скоро се замислих дали пък Оливър не е човекът, който държи ключа към тайната на нейната депресия. В края на краищата, той я познаваше най-интимно. Обмислих дори варианта да е била бременна, когато я оставихме във Франция, но от друга страна и аз познавах Лора и не можех да си представя да направи аборт или да даде бебето за осиновяване, независимо от позора, който щеше да си навлече по този начин в онези години. Единствената ми друга хипотеза беше все пак да е забременяла, а след това да е пометнала. Подхвърлих идеята на Оливър и тя го потресе. Дори не му беше хрумвала. Тогава съжалих за предположението си, защото Оливър сигурно се е почувствал така, сякаш го обвинявам за смъртта на сестра си.
Години по-късно Оливър нарече една от най-храбрите героини в своите книжки с името на Лора. Стана ми приятно. Бездруго единственият ни контакт междувременно беше в началото на осемдесетте, когато ми звънна да помоли деликатно „L’Etoile“ да бъде домакин на сватбеното му тържество.
По онова време Дърмът вече се беше присъединил към мен и беше управител на ресторанта, а аз — главен готвач. Въпреки конфузната ни първа среща, впоследствие се оказа, че Дърмът страшно го бива с хората: помнеше имена, рождени дати, любими питиета. Освен това беше отличен организатор и съумя да отмъкне най-добрите келнери в Дъблин от предишните им работодатели. Клиентите се връщаха в ресторанта ни колкото заради храната, толкова и заради отличното обслужване и вниманието, което получаваха от Дърмът и екипа му.
Ресторантът се помещаваше в стара двуетажна сграда, а аз живеех удобно в апартамента отгоре. Специализирах — naturellement — във френска провинциална кухня, която един особено противен критик определи презрително като „селска храна“, но менюто ни всъщност беше доста изтънчено за Дъблин в онези години. Сервирахме алкохол и приемахме резервации за късни часове, така че скоро станахме популярни сред театралната общност на града. От една страна това беше хубаво — тези клиенти пиеха много и придаваха известен блясък на заведението, но пък от друга страна често не можеха да си платят сметката или пък оставаха до затваряне и след това се налагаше да ги настаняваме някъде, за да си отспят до сутринта. Знаех толкова пикантни истории от кулисите на дъблинските театри, че можех да оставя без работа всеки светски хроникьор, но ние в ресторанта се гордеем с дискретността си, а Дърмът толкова държи на нея, че понякога вбесява и мен — категорично отказва да ми съобщи кой с кого спи.
Зарадвах се да чуя Оливър след толкова време и с радост организирах сватбеното му тържество. Освен това исках да му покажа, че и аз съм успял, имам стабилна връзка с прекрасен партньор и не съм някаква противна шега на природата.
Изборът му на съпруга ме изненада. Алис. Да, беше хубавичка, но всички знаехме с какви красавици излиза Оливър, а тя твърдо не покриваше дори елементарните му критерии. Алис не беше Лора. Бедната Алис. Каквото и да й се е случвало по-късно, в онзи ден тя беше щастлива. Никой от семейството на Оливър не присъстваше на тържеството. Отдавна подозирах, че намеците, които той подхвърляше за богатите си родители, са чиста измислица. Бях решил, че вероятно е сирак, и отсъствието на каквито и да било негови роднини на сватбата му потвърди подозренията ми.
Не бях виждал лично Оливър с години, само няколко пъти го бях мяркал по време на интервютата, които даваше за телевизиите. Отдавна не беше идвал и в ресторанта. Когато постигна първите си успехи като писател, много се радвах за него. Макар да нямах деца, прочетох една-две от книжките му и макар да бях наясно, че са писани за съвсем различна аудитория, веднага усетих, че у тях има нещо специално. Адаптираха ги за кино, във филмите участваха холивудски звезди, така че съм гледал историите на Оливър, дори и да не съм ги чел всичките. Името му се въртеше редовно по медиите и аз не можех да помисля за него, без да си спомня най-напред — със силно смущение — как сам обявих открито своята сексуалност, а след това — с дълбока скръб — за красивата си сестра Лора.
Сега, когато истината за характера на Оливър се разкри, започнах отново да обмислям възможността той по някакъв начин да е предизвикал нервния срив у Лора. Тя загина година след престоя ни във Франция, но не мога да се отърва от все по-засилващата се увереност, че нещо ужасно се е случило между нея и Оливър през онова лято, нещо толкова ужасно, че впоследствие да я накара да влезе в морето с пълни с камъни джобове.