19. Вероник
Майкъл направи всичко възможно да убеди Лора да напусне замъка Д’Егс с него, но тя отказа. Беше решена да остане в Клошан, за да роди тайно бебето. Използва трагичната ситуация, като твърдеше, че може да прекъсне следването си за една година, за да ми помогне, повтаряше, че не може просто да ме зареже — мен, съсипаната от скръб жена, останала без сина и баща си. Брат й доста се изненада от тази нейна внезапна предана привързаност към мен. Дойде да ме пита дали действително Лора ще ми бъде от помощ, ако остане.
Не му казах истината за бедата, в която беше изпаднала сестра му. Пък и наистина се нуждаех от помощ. Ръцете ми още бяха превързани и макар съседите ми да бяха щедри и великодушни хора, в края на краищата пак си оставах сам-сама. Майкъл настоя да не плащам нито на него, нито на приятелите му за свършената работа. Много благородно от негова страна. Тези момчета и момичета наистина бяха много sympathique. А те двамата с Лора бяха дори много добри хора.
Наблюдавах сбогуването на Оливър с Лора от прозореца на спалнята си. Боях се, че тя ще направи някаква жалка сцена и ще изгуби достойнството си, но момичето само хвана приятеля си за ръката и със сериозен израз му прошепна нещо на ухото. После крадешком притисна ръката му до корема си, но той рязко я отдръпна и по време на целия им разговор не я погледна дори веднъж в очите. Държеше се на разстояние от нея, като непрекъснато подръпваше маншетите на ръкавите си. Тогава си помислих колко студен е всъщност Оливър, колко безчувствен и безотговорен, и се зачудих как са могли баща ми и синът ми да го обикнат толкова. После той последва останалите студенти в камиона, който щеше да ги откара до града, Лора заплака, а Майкъл, който не знаеше за бебето, сигурно си е помислил, че е станал свидетел на окончателния край на връзката между сестра му и Оливър. Прегърна я набързо и й подаде носната си кърпичка. Виждах как пак се опитва да я накара да размисли и да си тръгне с тях, но тя само клатеше отрицателно глава. Двамата отново се прегърнаха, Майкъл се качи на камиона и всички заминаха. Лора им махаше, докато не ги изгуби от поглед, после остана загледана към онова място на хоризонта, където се беше скрил камионът. След това сведе очи надолу и прошепна нещо нечуто на бебето в корема си. Дори в огромната си скръб усетих как ми домъчнява за момичето.
Тогава опознах Лора. Край нея вече нямаше хора, които да говорят английски, така че френският й бързо се подобри. Тя беше смела и решителна млада жена. Когато другите заминаха, тя вече беше навлязла в третия месец от бременността си; едва-едва започваше да й личи, но тя вече беше планирала всичко и цялостно се беше поуспокоила. Бебето щеше да се роди следващия март и тя смяташе да го даде за осиновяване в манастира „Светото сърце“ в Бордо, а след това да се прибере у дома и да се върне към нормалния си начин на живот. Беше завършила гимназия под ръководството на монахините от „Светото сърце“ в Ирландия и им вярваше, сигурна беше, че ще бъдат добри с детето й. Силно се съмнявах, че има представа какви чувства изпълват младата майка при вида на новороденото, но, както вече казах, по онова време влагах всичките си сили в това да слагам единия си крак пред другия и да продължавам напред, така че не можех да мисля за никого другиго.
Лора наистина ми беше от огромна помощ, макар че ми отне доста време да го осъзная. Отначало ме дразнеше, защото настояваше да се моли за мен и заедно с мен, палеше свещи и се кръстеше всеки път, когато минеше край останките от изгорялото източно крило. Сякаш който и да било бог би допуснал невинно дете и герой от войната да изгорят в пламъците! Постепенно обаче започвах да разбирам, че в Лорините ритуали има някаква утеха, която държеше мрака на отчаянието настрани. Вярата на Лора подпомагаше увереността й, че всичко има висша цел, че за всичко има причина, която — макар и често да не се разкрива пред нас — служи на доброто на човечеството. До ден днешен не мога да твърдя, че подкрепям подобна теория.
През ноември, след като и последните сезонни работници напуснаха, Лора поиска разрешение да се премести в къщата, защото външните спални помещения не бяха подходящи за зимата. Правилото ми, че в къщата може да живее само семейството, ми се стори безсмислено, тъй като семейство вече нямаше. През зимните месеци с Лора лека-полека станахме приятелки, споделяхме, а тя всячески се грижеше за мен, хранеше ме, бдеше над мен. Шокира се, когато й разказах историята с бащата на Жан-Люк, но изпадна едва ли не в ужас, когато й съобщих, че баща ми е подкрепял моя план и дори го е насърчавал. Дотогава беше приемала, че съм вдовица и настоя, че самотна майка с дете без брак никога няма да бъде приета в Ирландия, че в нейната страна това е срамно. Във Франция също е срамно, обясних й аз, само дето аз имах изключителен баща. Лора подчерта, че още не е късно за мен да се влюбя, да се омъжа и да имам други деца. Тогава бях на трийсет и девет години — два пъти по-голяма от нея, но вече бях сигурна, че не желая любов. Не си струваше риска да я изгубя. Лора кимаше мъдро, но не посмя да сравни моята загуба със загубата на Оливър, макар да знаех, че това се върти в ума й. Само месец след заминаването на брат й и приятелите й, тя вече не говореше за Оливър. Той не отговаряше на писмата й, не приемаше телефонните й обаждания. Тя разбра, че не е възможно да накараш някого да те обича насила, и с това съзнание продължи живота си и грижата си за втория, малък живот, който растеше в нея.