Смятам, че към края на бременността Лора вече беше започнала да обмисля варианта да задържи бебето и да се върне с него у дома, рискувайки да се изправи срещу укорите на семейството си. Използваше ме за пример за това, че е възможно жена в сходно положение да води съвършено нормален живот. Беше сигурна, че отначало родителите й ще са ужасени, но в края на краищата няма да я изгонят. Семейството й имаше достатъчно средства, за да я издържа, а дори и да откажели, имала някаква леля, която живеела в отдалечена провинция, където Лора можела да се премести и също да продължи живота си като „вдовица“. Аз насърчавах тези й разсъждения, защото смятах, че майка и дете не бива да се разделят при каквито и да било обстоятелства, окуражавах я и да пише на семейството си, за да им каже истината предварително. Тя настояваше да изчака, докато бебето се роди. Тогава щеше да вземе окончателното решение дали да го вземе у дома.
Бях много разочарована, когато разбрах, че Лора е лъгала и мен, и Оливър. Разбирах защо е лъгала него, естествено, но нямаше никаква причина да не каже истината на мен. Дори когато живото доказателство за истината ни гледаше буквално в очите, Лора продължаваше да настоява на лъжата си и аз смятам, че именно фанатичното поддържане на тази лъжа беше онова, което в края на краищата помъти разума й. Сега, когато истината за зачатието на бебето се изясни, отказът на Оливър да срещне погледа на Лора при раздялата им, цялостното му дистанциране от нея вече започваха да придобиват някакъв смисъл.
Раждането започна през втората седмица на март: донякъде рано, но безопасно близо до термина. Ан-Мари вече се беше върнала. Не повикахме лекар. Нямаше нужда. Ан-Мари, освен че работеше за семейството ми, беше и отлична акушерка. Нямаше официална квалификация, но беше изродила мен, Жан-Люк, както и половината хора в селото. Започнеше ли раждане, винаги викаха най-напред нея. Тя набързо прегледа Лора и каза, че раждането няма да продължи повече от четири часа, както и че — предвид възрастта и здравето на Лора — ще бъде леко. Останах да крача из коридора, докато Ан-Мари и Лора се бореха в спалнята, и най-сетне чух вик, шокирания вик на Ан-Мари, а миг по-късно и плача на бебето. Влязох в стаята, когато тя тъкмо подаваше увитото вързопче на зачервената Лора, и трябваше сама да сподавя изненаданото си възклицание, когато зърнах бебето. Ан-Мари сви рамене, вдигна ръце във въздуха и напусна стаята. Бебето несъмнено беше мулатче, от смесена раса. Красиво момиченце с ясните сини очи от Лора, но и със ситни тъмни къдрички, а чертите на лицето й бяха тези на бебетата от африканския континент. Явно Лора беше изневерила на Оливър с едно от южноафриканските момчета. Бях шокирана. Детето беше наистина една огромна изненада.
Реакцията на Лора към раждането беше изумителна. Отначало тя с нищо не показа, че е забелязала цвета на кожата на бебето, просто го притисна силно към себе си, сякаш от това зависеше животът и на двете.
Отново не знаех какво да й кажа. Тя е чернокожа, казах най-сетне, но Лора сякаш не разбра какво й говоря. След това се вгледа в лицето на бебето и рязко приседна, отдръпна детето от очите си и отново се взря. После ми каза, че греша. Отвърнах, че навярно сама е знаела, че нещо такова е възможно да се случи. Кротко я попитах кой е бащата. „Оливър“, настояваше тя отново и отново, докато не си дадох сметка, че сама е убедила себе си, че това е истината.
След онзи момент отношенията ни се промениха. Признавам, че се стараех да стоя настрани от бебето. Болката от загубата на детето ми беше все още прясна и се боях да се сближавам и привързвам. Лора сигурно разбра, че не й вярвам, но макар за мен да беше безразлично дали е спала с черен или със зелен мъж, тя продължаваше да държи на своето. Предположи, че цветът на малката ще изсветлее до няколко дни… седмица… две седмици… и истинската й европеидна природа ще се разкрие окончателно. Наистина ли смяташе, че може да ме заблуди? Или че чертите на лицето на бебето ще се променят? Както и предполагах, тя силно се привърза към него и го кръсти Нора — на майка си, всеки ден разиграваше етюда за това как чака кожата му да избелее, отправяйки непрекъснато молитви към Всевишния това да стане по-бързо. Реших да не засягам повече въпроса за расата на детето, но започнах да се опасявам, че Лора губи разсъдъка си. Тревожех се за нея.