След няколко седмици предпазливо предложих, че навярно е време Лора да се свърже или със семейството си, или с манастира в Бордо. Сега тя беше двойно по-тревожна, отколкото докато беше бременна. Да се върне в Ирландия с родено без брак бебе беше храбра постъпка, но да занесе у дома чернокожо бебе би предизвикало колосален скандал. Още през 1974 година Франция беше в голяма степен мултикултурна държава заради колониите си. Да, при нас представителите на различните раси живееха преимуществено из големите градове, но доколкото разбирах, в Ирландия присъствието на африкански или азиатски емигранти беше практически нулево. Допусках, че дете от смесена раса ще бъде напълно изолирано в ирландското общество. За пореден път Лора настоя, че Нора не е от смесена раса, и аз уморено се отказах да споря.
Минаха още два месеца, а Лора не можеше да вземе решение. Сякаш наистина чакаше бебето да избелее! В края на краищата я помолих да си върви. Може би беше безсърдечно от моя страна, но аз си имах собствена скръб и собствени проблеми, а и — честно казано — присъствието на това красиво дете в дома ми ме изнервяше. Горчиво завиждах на Лора. Дадох й адреса на манастира „Светото сърце“ в Бордо и намерих социална работничка, която да поеме случая. Лора се отчая окончателно и дори предложи да осиновя дъщеря й, така че тя да може да идва да я посещава всяко лято. Категорично заявих, че това е изключено. Вбесих се от подобна безчувственост и приятелството ни охладня значително.
Въпреки всичко се натъжих, когато двете с бебето си тръгнаха, а Лора си поплака, когато ги закарах с Нора до гарата. Там целунах и едната, и другата и им пожелах всичко хубаво, макар дори и в онзи момент да не бях напълно сигурна как ще реши да постъпи Лора с бебето. Помолих я да ме държи в течение къде се е установила, както и обещах да не разкривам обстоятелствата около раждането на Нора на никого. Това беше последният път, когато видях Лора. Следващите новини, които получих за нея, пристигнаха малко преди Коледа същата година с печалното писмо на Майкъл.
Лора беше мъртва, очевидно ставаше дума за самоубийство. От писмото личеше, че семейството й не подозира за бебето. Майкъл търсеше отговори, питаше дали Лора се е държала странно при мен, дали знам за някаква травма или нещастие, което да й се е случило междувременно, и изобщо дали съм наясно какви биха могли да бъдат причините тя да посегне на живота си. Сред множеството си измъчени теории той споделяше, че смята за възможно Лора да е била бременна и да е пометнала.
Обмислих отговора си много внимателно, смятах, че семейството вероятно има право да знае истината, но каква полза от това? От приятелка в Бордо бях научила, че бебето е дадено за осиновяване, но през следващите месеци Лора не е поддържала връзка с манастира. Дори семейството й да разбереше за детето, дори да пожелаеха да си го вземат, вече беше твърде късно. В писмото си разкрих частица от истината, премълчавайки най-важното: шокирана съм от ужасната новина; не знам нищо за никакъв аборт; Лора беше прекрасен човек, който ще липсва силно на всички ни в замъка Д’Егс; помощта, която ми оказа в процеса на преодоляване на личната ми болка е безценна. Заявих им, че могат да се гордеят с такава смела и красива дъщеря. Поднесох съболезнования на семейството и изпратих поздрави на Оливър.
В нощта, преди да пусна писмото, баща ми ми се яви насън. В съня и двамата знаехме, че той е мъртъв, но цялостната атмосфера беше спокойна и естествена, двамата си бъбрехме, както преди. Той ми каза да започна на чисто и да не допускам миналото да съсипе бъдещето ми. Че трябва да започна отново да живея и да не позволявам на трагедиите от последните петнайсет месеца да осуетят шанса ми отново да бъда щастлива. Насън папа докосна отново бузата ми така, както правеше, когато бях малка, и ме целуна два пъти по главата: една целувка от него и една от Жан-Люк.
Да се опитам да реставрирам къщата или да я продам и да замина? Сякаш за мен нямаше вариант да започна отначало сама. След пожара не бяха полагани грижи нито за лозето, нито за овощната градина, нито за маслиновата горичка, но нямах нито сили, нито желание за това. Не можех да разчитам безкрайно и на парите и великодушието на съседите. Да, те чувстваха, че имат дълг към баща ми, но това поколение вече старееше, а младите не ни дължаха нищо, макар да бях сигурна, че ако помоля за помощ, няма да ми откажат.