В края на краищата реших да продам имота и да се преместя в града при една своя братовчедка. Така щях да живея на около четирийсет километра от Клошан. На следващия ден обаче, след като агентът окачи табелата „Продава се“, при мен дойде гост.
Не бях виждала Пиер от седмицата, в която беше заченат Жан-Люк. Бях положила максимално усилие да го забравя. До този ден той беше удържал на думата си и беше стоял настрани от Клошан, особено след като някои новини бяха стигнали до Лимож: чичо му му беше съобщил, че около девет месеца след последното му посещение тук беше възникнал мини скандал. Чичо му не пропуснал да го предупреди да не се мярка в Клошан и да не позори семейството. Сега всички знаеха, че съм отгледала момчето сама с помощта на баща си, а при пожара миналата година и двамата са загинали, а аз съм останала сама. Пиер и чичо му се досетили кой е бащата на Жан-Люк и Пиер горчиво съжалил, че не е бил част от живота на сина си. Поискал развод от съпругата си, за която бил сигурен, че му изневерява с някакъв местен магистрат, а тя в отговор го напуснала, като отвела и двете им дъщерички със себе си. Пиер никога не престанал да мисли за мен, няколко пъти през годините ми писал, а после късал писмата. Разказа ми, че все още ме обичал с цялото си сърце, защото аз съм била първата му любов.
Бях искрено смаяна от това как една дълго лелеяна мечта може да се превърне в реалност и този мил и добър мъж действително предложи да се грижи за мен и да ме обича. Не можах да устоя на предложението му, защото копнеех точно за любов и грижа, а да ги получа тъкмо от мъжа, за който не смеех и да помисля цели седем години, беше наистина една сбъдната мечта. Пиер беше потресен и объркан, когато му признах, че съм го избрала за баща, и проля горчиви сълзи, че така и не е имал възможност да се запознае със сина си. Не можех да сторя друго, освен да го помоля за прошка за измамата си. Постепенно, като разказвах случки и спомени от краткия живот на сина ни, душата ми започна да се изцелява, а Пиер — да придобива представа за това какъв беше Жан-Люк. Уверих го, че детето е било красиво, точно като татко си.
Тъй като вече нямах нито какво да доказвам, нито какво да губя, допуснах Пиер в живота си, тъй като с него можех да споделя скръбта си, а можех и да отвърна на любовта му. Времето минаваше, с него остарявахме заедно и се сближихме до такава степен, че днес той е целият ми живот. Не бяхме благословени с второ дете — за мен вече беше твърде късно — но аз съм в прекрасни отношения с двете дъщери на Пиер, които идват в имението всяко лято, водят своите деца и помагат в кулинарната академия.
С Пиер се оженихме бързо. Решихме, че достатъчно време сме прекарали разделени. Реших да не продавам къщата. Пиер беше усвоил отлично месарския занаят от чичо си и в момента притежаваше процъфтяваща месопреработвателна фабрика в Лимож, която постепенно успя да премести в Клошан, така че вдъхна живот на малката ни общност и отвори много нови работни места, които имението Д’Егс вече не можеше да осигурява на местните хора. Продадохме лозето, овощната градина и маслиновата горичка, като си запазихме само десет акра от земята, за които извадихме изрично разрешение, че е земеделска и не подлежи на застрояване.
Започнахме да възстановяваме източното крило, но мен работата там не ме влечеше. Онази част от дома ми беше изпълнена с призраци и тежки спомени. Чудех се дали изобщо е разумно да изграждаме наново тази част от къщата. Кой щеше да спи в спалните, кой щеше да чете в библиотеката? Тя беше опустошена веднъж от нацистите, втори път — от пожара и сега аз просто не изпитвах и капка ентусиазъм от поредното й възраждане. Руините бяха окончателно разчистени, а стълбището — възстановено. Тогава аз реших да затворим източното крило веднъж завинаги. Въпросът не опираше до пари, макар действително да не можехме да си позволим разточителство. Пиер ме подкрепи в решението ми, увери ме, че с него сме екип и че когато настъпи подходящият момент, ще знаем как да постъпим.
След първоначалната ни размяна на писма след смъртта на Лора, двамата с ирландеца Майкъл продължихме да си пишем от дъжд на вятър. Той ми съобщи, че е отворил ресторант, което ме изненада: не че не го биваше в готвенето, просто ми се беше сторило, че по-скоро ще се увлече по фризьорството. Майкъл смяташе за моя заслуга това, че съм го запознала с много нови вкусове и кулинарни експерименти, и настояваше, че никога не би се заинтригувал толкова силно от храната и приготвянето й, ако не бил попаднал на такава блестяща учителка. Понякога ми пишеше от различни екзотични дестинации, описваше нови продукти или рецепти, които е открил, и предлагаше промени и подобрения към тях. Канеше мен и съпруга ми да му погостуваме в Дъблин и да посетим ресторанта, но ние така и не го направихме. Истината е, че при среща неизбежно трябваше да говорим за Лора, а аз се боях, че няма да успея да поддържам успешно лъжата, че тя е напуснала дома Д’Егс щастлива и здрава. Малко по малко направих така, че кореспонденцията ни с Майкъл да прекъсне окончателно. Струваше ми се, че няма голям смисъл да я поддържаме.