Майкъл обаче се превърна във вдъхновение за моя собствен проект. Разбирах от храна: от производството й, приготвянето, готвенето и сервирането й, а и Майкъл беше доказателство, че мога да обуча добре друг човек. В главата ми започна да се оформя идея, помолих Пиер за съвет, а той се зарази от моя ентусиазъм и двамата заедно се консултирахме с архитекти и начертахме бизнес план.
Вместо да възстановяваме източното крило, щяхме да изградим сграда със собствено предназначение: кулинарна академия с хотелска част над нея. Бяхме категорични, че новата постройка трябва да отговаря на духа на цялата къща и че трябва при строежа да се използват оригиналните запазени стени от източното крило, за да не се разваля общата естетика. Планът беше повече от разумен. Вече беше ясно, че с малко помощ мога без проблем ежедневно да изхранвам група от трийсет души. Колко по-лесно би било, ако тези трийсет си готвят храната сами? В интерес на истината, скоро разбрахме, че не можем да приемаме групи, по-големи от петнайсет души — това беше максимумът, за да можем да ги настаним и обучаваме адекватно. Структурно интериорът на новата сграда щеше да бъде коренно различен от оригиналния вид на източното крило, а и, разбира се, тя щеше да е напълно обезопасена срещу пожари.
Отворихме академията през 1978 година и постепенно изградихме бизнеса си. Да, все още наблюдавам лично всеки аспект от работата, но за нас постоянно работи екип от минимум седем души — в зависимост от заетостта — за да мога от време на време да си почивам. Вече се радваме на международна репутация на институт, предлагащ отлично качество, имаме няколко награди, а гостите ни са от цял свят. Вследствие дори възобнових връзката си с Майкъл като начин да популяризирам академията и в Ирландия, и той ми изпрати много нови курсисти. С Пиер пътуваме много и изучаваме няколко нови езика. Преди петнайсет години Пиер продаде фабриката и се присъедини към мен в „Cuisine de Champagne“. Използваме десетте си акра, за да отглеждаме плодове, зеленчуци и билки, също така произвеждаме сами месото и сирената си. Имали сме и силни, и слаби години, но обикновено имаме и списък с чакащи курсисти, които желаят да се запишат при нас. Това, че открихме академията, стана причина много по-късно да узнаем, че в края на лятото на 1973-та година се е случило още нещо: дълго пазената тайна за кражба, измама и жестоко предателство. Тайната на Оливър Райън, който се оказа чудовище.
20. Оливър
Около четири месеца след смъртта на баща ми през 2001 година получих писмо от Филип. Моят брат. Майка му го осведомила за роднинската ни връзка и той съжалявал, че не е знаел за това преди. Искал да се срещнем. Дни наред мислих дали да отида на срещата или не. Какво можеше да ми предложи той? Какво изобщо имахме да си кажем? Любопитството ми обаче надви и двамата се уговорихме да се видим в един хотел в центъра.
Брат ми беше изключително притеснен. Аз не. Външно той ни най-малко не приличаше на баща ми. Русолявата му коса оредяваше. Времето изобщо не беше така благосклонно към него, както към мен. В интерес на истината, изглеждах по-млад от него.
Когато пристигнах, той вече се беше настанил дискретно в кресло с висока облегалка в един ъгъл на фоайето. Изправи се смутено и си стиснахме ръцете. Беше ни поръчал сандвичи и чай. Наля и ми поднесе чаша. Аз отказах, защото знаех, че това ще го накара да се почувства неудобно. За да стане още по-конфузно, още преди да седна, поръчах на келнера голямо уиски.
— Хубаво е, че най-сетне се запознаваме — започна той. — Не съм те виждал от погребението… Тогава не знаех…
Аз обаче не се церемоних.
— Какво всъщност знаеше?
— Той ми каза, че си ни далечен братовчед. Впоследствие мама ми съобщи истината.
Братовчед значи. Интересно.