— Някога споменавал ли е майка ми? — не можах да се въздържа. Просто исках да знам.
— За нея ни каза, че… — Филип се поколеба. — Каза, че била жена с лоша репутация.
Каза го с извинителен тон, от което думите прозвучаха нелепо — ама че старомоден израз. Почти библейски.
— Мама смяташе, че може да е била медицинска сестра — продължи той. — Така и никога не узнала истината. Той никога не говореше за нея. Никога.
Медицинска сестра? Със сигурност по-убедителна хипотеза от фантастичната версия на отец Даниъл.
— Ирландска медицинска сестра?
— Предполагам. Не знам със сигурност. Времената са били други. Аз наистина много съжалявам. Съжалявам, че те е изоставил така.
Прекъснах го. Не понасям сантименталности.
— Свещеник ли си? — исках да знам защо.
— Да, така е, аз всъщност, така де, всъщност винаги съм искал да бъда свещеник. От около четиринайсетгодишна възраст.
— Да бъдеш като него? — подсмихнах се злобно аз. — Или за да скъсаш с него?
Брат им ме изгледа объркано.
— Знаеше ли, че той също е бил свещеник? Преди… мен?
— Да, да, знаех, но никога не съм искал "да скъсам" с него!
— Не си искал да се отскубнеш от властта на този студен и безчувствен негодник?
Усещах, че лека-полека започвам да си изпускам нервите.
— Той изобщо не беше такъв — отвърна брат ми. — Беше прекрасен баща, грижовен, щедър и любящ. Той ни обичаше.
В този момент келнерът ми донесе уискито. Тъкмо навреме, защото имах нужда да се поовладея. Баща ми, любящ? Грижовен? Бях приел, че се е отнасял с жена си и с втория си син по същия безжалостен начин, по който се беше отнасял и с мен. Бях очаквал да узная, че Филип е отгледан в атмосфера на леден ужас и че Джудит се е страхувала от съпруга си.
Гаврътнах питието на екс и поръчах второ.
— Съжалявам — продума Филип. Извиняваше ми се за щастливото си детство. Мушна ръка в джоба на сакото си и ми подаде запечатан плик.
— Трябва да вземеш това — каза.
Пръстите ми се свиха конвулсивно. Най-сетне, писмо! Някакво обяснение. Навярно дори извинение? Или истината за майка ми? Върху плика не беше написано нищо. Засрамих се от треперещите си пръсти, когато посегнах да го взема.
Скъсах го и видях, че вътре има чек, подписан от Филип. Дори не погледнах сумата.
— Трябвало е да споделяме всичко през живота — заекна брат ми. — Но сега бих искал да… бих искал… ако не е твърде късно…
Мушнах чека обратно в плика и му го върнах. Шокиран бях от силата на собствения си гняв. Исках да причиня болка на някого, да ухапя някого. Досега си бях въобразявал, че надеждите ми да получа прошка от баща си бяха погребани заедно с него, но явно не съм бил прав. Изведнъж се почувствах откъснат от всичко, безтегловен, като кораб без котва, изпълни ме усещането за предстояща опасност. Лицето ми пламна. Почувствах се отново отхвърлен. Измамен. Защо той? Защо Филип, а не аз? Лицето на Филип — открито, честно, невинно — си просеше удар.
— През целия си живот не съм получавал от него нищо друго, освен онова, което е бил задължен да ми осигури по закон — опитах се да удържа гласа си тих и спокоен. — Аз сам постигнах успехите си. Аз. Сам. Не ми трябват пари. Какво те кара да смяташ, че брат ти, копелето, точно сега има нужда от парите, които гузната съвест те кара да даваш? — изправих се.
— Моля те, моля те, седни. Как не разбираш, не ти ги давам, защото имаш нужда! Това не е подаяние. Трябваше отдавна да си ги получил. Те са твои по право.
В ума ми нахлуха спомени за нещата, които бедността и отчаянието ме бяха карали да правя през годините. Мисли за кошмарното и зло дело, което не бих дори замислил, ако навремето можех да разчитам на финансовата подкрепа на баща си.
— Твърде късно е.
— Много съжалявам, ако съм ти се сторил несъобразителен. Това е просто един жест. Исках да видиш, че съм готов да споделя с теб всичко. Майка ми желае същото.
— Майка ти знаеше, че той ме е изоставил, и не направи нищо по въпроса!
Филип нямаше какво да отговори, но, притиснат, пробва друг подход.
— Знам, че не можем да ти се реваншираме за… случилото се, но можем да опитаме… Бих могъл да ти помогна… да продължиш напред? Не е нужно вече да сме непознати. Майка ми иска да сме приятели. Ти си ми брат, за Бога!
Виждах колко е разтревожен, колко истински е разтърсен. Колко наивно от негова страна да сметне, че един неангажиращ разговор на чаша чай и един чек ще оправят нещата! В що за фантастичен свят живееше този човек? Виждах, че не е нужно много да извадя идеалния Филип от равновесие.