— За Бога! Ти сериозно ли, Филип? Мислиш, че твоят Бог би позволил нещо подобно да се случи? Няма Бог.
Напипах ахилесовата му пета. Бях поставил неговия Бог под съмнение.
— Що за човек си ти!? — кресна той. — Аз просто се опитвам да постъпя правилно. Ако знаех преди… Отдавна ми бяха казали, че не си стока!
— И никога не си поставял тези думи под съмнение, не си се чудел? Не си питал за този твой "братовчед"?
— Защо да питам? Нямах причина за това! Все още нямам представа защо той те мразеше… — Филип си прехапа езика, но вече беше късно. Думите бяха изречени. Обърнах му гръб и си тръгнах. Той никога повече не ме потърси. Бас ловя, че сега е доволен, задето така и не установихме братски отношения помежду си. В края на краищата, бяха го предупредили, че не съм стока. И това си е чистата истина. Питайте жена ми.
21. Мойя
Кон почна да говори за пенсиониране. Беше само на шейсет и две години. Нищо не ме плашеше повече от тази перспектива. Поне докато той работеше по цял ден, можех малко или много да правя каквото си искам, да ходя, където си поискам, и да продължавам малките си интрижки и забежки, без да се налага да давам обяснения. От мисълта за безличното, тъпо лице на Кон, което бди над мен ден и нощ, ме побиваха тръпки.
Дългогодишната ми афера с Оливър бързо губеше блясъка си. Не бях глупачка. Той отклоняваше повечето от поканите ми, много повече, отколкото приемаше. Вече дори не си даваше труд да измисля извинения, просто ми се тросваше с едно рязко „не“. Измъчвах се с месеци, бях си записала дори час за липосукция на корема и горната част на бедрата. След процедурата връзката ни сякаш живна, но само за кратко. През октомври миналата година вече ми беше омръзнало да ме пренебрегват и да ме приемат за даденост, така че измислих план как с Оливър да си откраднем малко време само за нас. Отговорът се криеше в двуседмичен кулинарен курс във френски замък в Прованс. Не за нас с Оливър, естествено. За Алис. Тази идея промени живота на всички ни. Предимно към по-лошо.
Дърмът от „L’Etoile Bleue“ ми даде идеята. Една вечер вечеряхме там с приятели от актьорските среди и когато Дърмът поднесе с елегантен жест сметката, под нея беше подпъхната рекламна брошура на въпросната кулинарна академия. Идеята веднага започна да се оформя в главата ми. Предложих я на Алис, уверена, че преживяването ще й допадне. Тя веднага много се запали, но не й хареса мисълта да пътува сама. Кон, който явно в момента на разговора се е навъртал наблизо, за първи път през живота си реши да ми направи истински подарък за рождения ден: двуседмичен кулинарен курс във Франция. С Алис. Такъв глупак е.
Оливър не прояви почти никакъв интерес, когато му представих в общи линии плана си и му обясних как съм се хванала в собствения си капан. Той бездруго все повече се отдалечаваше от мен и настоя, че и на мен, и на Алис ще ни се отрази добре да заминем. Не съм сигурна как точно му позволих да ме уговори. Той действително искаше двете с жена му да бъдем приятелки. По време на връзката ни се е случвало на няколко пъти да правя презрителни забележки за нея, които той неизменно посрещаше с ледено мълчание, така че постепенно се научих да си запазвам мнението за себе си. Оливър допълни, че наистина се нуждаел от време, за да работи по новата си книга. Тя, подчерта той, щяла да бъде най-важното произведение, което някога е писал. Отначало се изпълних с подозрения. Нима писането на книги не беше редовното извинение, с което той излизаше пред Алис, когато всъщност с него се отдавахме на любовни ласки? Дали не се виждаше с някой друг? Сигурна бях, че желае да разкара и двете ни от очите си, без въобще да се интересува къде ще ходим или какво ще правим. Ако бях на мястото на Алис, просто щях да взема кредитната му карта и да се развихря, но тя, да е жива и здрава, никога не е била от най-умните.
Заминахме за „Cuisine de Champagne“, която се намираше на час път от летището на Бордо. Карах аз (дори когато шофираше от нашата страна на шосето, Алис беше ужасна зад волана. Оливър отказваше да й купи прилична кола, защото нейната беше толкова изподрана, очукана и безброй пъти оценявана от застрахователите, че беше цяло чудо как още се движи).
Академията се намираше край малко селце. Занятията от курса се провеждаха в специална модерна пристройка, потънала в сянката на старо имение, което някога е било наистина впечатляващо. В едно от крилата на имението беше хотелската част, като вратите на стаите извеждаха към обща открита галерия, под която се простираха обширно фоайе и голяма обща столова. Под ръководството на възрастната, но жизнена мадам Вероник прекарахме две прекрасни седмици, потопени в културата на френската храна и френското вино, разнообразявайки се с ежедневни разходки до местните пекарни, маслинови горички и лозя. Околността беше великолепна. Явно цялата земя наоколо доскоро бе принадлежала на имението, така че имахме разрешението на всички местни фермери да се разхождаме навсякъде на воля. Срещнахме се с любители на храната от цяла Европа, от Щатите и Канада. Повечето бяха жени на наша възраст, но, разбира се, в компанията беше намерил място и неизменният красив ерген: Хавиер, наскоро навършил петдесет, хубавец, макар и леко пълен и набит. Косата му беше сребърна, а не жълтеникавосива, както е при побелелите възрастни ирландци. Истински сребърна. Притежаваше лодка на река Гарона, която смяташе да превърне в плаващ ресторант.