— Не знам. Харесал го беше. Папа се отнасяше към Оливър като към собствен син. Баща ми не обичаше да пише на машина. Но настояваше приказките да бъдат черно на бяло.
За мой ужас стана ясно, че Алис знае за приказките на баща ми повече от мен. Имената на героите и местата бяха различни — вещицата на папа беше станала на зла кралица — но самите истории бяха несъмнено същите.
Смятам, че истината може да причини повече болка от лъжата. Най-добре е някои тайни никога да не бъдат разкривани. Фактите са простички. Оливър е откраднал приказките на папа. Няма начин да го докажа. Приказките съществуваха до края само в напечатаните от самия него листа. Единствените хора, които си спомняха оригиналните версии, отдавна не са сред живите.
Когато публикува, Оливър използва псевдоним: Винсънт Дакс. Колко хитро и подло. Аз нямам деца, така че никога не съм купувала книгите му и и не бих го направила. Дъщерите на Пиер не си падаха много-много по книгите. Когато проверих всичко в Интернет обаче, си дадох сметка каква солидна индустрия се беше оформила около принц Слънчевко или Искричко, както го беше прекръстил Оливър. Филми, мюзикъли, мърчандайз. Оливър беше направил милиони от труда на мъртвия ми баща и беше оскърбил паметта му.
Откритията разстроиха силно жена му. Разговаряхме през цялата нощ, почти до зори. Разбрах, че приказките на папа са били онова, което най-напред беше привлякло Алис към Оливър. Той явно пестеше историите, публикуваше по една на година-две, за да е сигурен, че ще му стигнат задълго, но сега явно ги беше изчерпал, защото не беше публикувал нищо от пет години. С Алис преценихме, че е прекарал минимум двайсет и пет години, зает старателно да превежда и плагиатски да видоизменя труда на баща ми. Алис настояваше, че в момента работел по книга, която му се удавала особено трудно. Щяла да бъде първият му роман за възрастни, но засега настоявал, че страда от упорит писателски блокаж.
Стана ясно, че той дори не е бил добър съпруг на Алис. Тя знаеше, че й е изневерявал. Навярно дори със спътничката й, Мойя. Не зачитал труда й и не уважавал мнението й. Не търпял приятелите й. Не се разбирал с умствено изостаналия й брат и в един момент го разстроил до такава степен, че клетият човек станал агресивен и трябвало да бъде настанен в дом.
— Защо остана с него? Защо не си го напуснала досега?
— Той има нужда от мен… имаше нужда от мен — поправи се тя. — Казвал ми е, че без мен не може да пише.
— Ами любовта?
— Смятах, че точно това е любовта.
На следващия ден Алис и Мойя си заминаха. Няколко часа по-късно Мойя се върна. Тази смешна жена напускаше съпруга си, заради един — очевидно — самотен ерген. Такива са си ирландците — без драма не могат да живеят!
Алис ми писа по имейла, че е намерила подвързаните с кожа класьори и възнамерява да разговаря с Оливър за тях, но ме моли да бъда търпелива. Нито за момент не съм и допускала, че той ще я нападне физически, но започнах стриктно да следя новините за него и когато по-късно прочетох, че са го арестували за посегателство над Алис, осъзнах, че по някакъв начин и аз съм замесена, че историите на баща ми са причината за нещастието. Свързах се с ирландските власти. Обясних им какъв е мотивът за нападението. Сега ми предстои да пътувам до Ирландия — за първи път! — за да свидетелствам на процеса. Адвокатите ми съобщиха, че Оливър ще признае плагиатството. Ужасена съм от това, което е сторил на Алис, и донякъде ми се иска никога да не я бях срещала и никога да не бяхме откривали истината.
Истината обаче си остава. Оливър е предал всички ни.
Папа не пишеше тези приказки, за да бъдат публикувани. Пишеше ги за мен и за прекрасното ми момче. Знам, за мен не трябва да има значение, че Оливър е направил състояние от тях. Ако аз ги бях намерила след пожара, сигурна съм, че не би ми хрумнало да ги публикувам, но това не е важното. Важното е, че те са мои.
Що за човек е Оливър, че да стори нещо подобно? Чудя се дали някога изобщо е обичал баща ми, дали го е било грижа за сина ми? Дали е било чист късмет, че е намерил класьорите непокътнати сред руините от пожара, и импулсивно е решил да си ги присвои? Или от самото начало тайно си е правел копия, сигурен, че ние самите никога не бихме се заели да ги публикуваме? Алис ми разказа, че Оливър не познавал майка си, а с баща си отдавна се били отчуждили, така че дори не запознал жена си с него. В такъв случай възможно ли е, когато е намерил класьорите, да е решил, че те му се полагат като вид наследство?
Спомням си какво каза Оливър на Лора, когато тя му съобщи за бременността си: каза, че не иска друго дете. После обаче се сещам за изневярата на Лора и логиката напълно ми се губи. Навярно Оливър се е опитвал да превърне моето семейство в свое? Кой знае. Той беше просто един крадец.