Разбира се, в деня след заминаването на Алис отидох до Бордо и си купих всичките книги на Оливър. Историите бяха точно същите, каквито ги помнех, а най-смайващото беше, че илюстрациите на Алис, изобразяващи главния герой, принц Искричко, поразително напомняха на моето момченце. На Жан-Люк.
23. Оливър
Месец преди да завърша училище, баща ми ми прати чек за петдесет лири по пощата и кратка бележка, в която ми предлагаше, щом навърша осемнайсет, да си намеря квартира и работа и да не очаквам повече подкрепа от него.
Нямах представа какво да правя с живота си, но отец Даниъл ме дръпна настрани и ми обясни, че оценките ми са достатъчно добри, за да кандидатствам в колеж. Обясни ми, че, завърша ли, съм добре дошъл да се върна в „Сейнт Финиънс“ като преподавател. За пореден път ме спаси, като предложи да ми плаща таксата в колежа, а след това и ми намери квартира в Ратмайнс.
Отне ми известно време да свикна да живея сам и сам да си приготвям храна. До този момент животът ми беше организиран с военна прецизност. През годините ми в интерната се бях институционализирал напълно. Не бях свикнал да бъда сам. Писах на баща си да му съобщя новия си адрес, но не получих отговор. Рано сутрин и през уикендите работех на зеленчуковия пазар, за да се издържам и за да имам все пак някакво занимание. Колежанският живот обаче се оказа много приятен. Много студенти живееха на квартира далеч от дома и аз можех просто да се преструвам, че съм като тях. В никакъв случай не бях отличен студент, макар да бях първенец на курса по френски. Да се опитвам едновременно да работя и да водя някакъв социален живот с жалките си приходи означаваше, че честичко пренебрегвах учението, но въпреки това съумявах да изкарвам горе-долу прилични бележки.
Но вече бях вкусил от свободата и знаех, че няма начин да се върна в интерната, както и че темпераментът ми не е подходящ за учителската професия.
През първата половина на 1973 година започнах да излизам с Лора. Непокорната красавица Лора. Така различна от всички други момичета. Обичах я или поне така си мислех. Може би, ако си бяхме останали в Дъблин онова лято, всичко щеше да се развие по различен начин. Може би щяхме да се оженим и да живеем дълго и щастливо.
Наближаваше лятната сесия, когато Лора измъти плана да заминем през лятото на бригада в чужбина. Реших, че просто така си приказва, но Лора се зае да ни търси работа и писа до куп ферми, винарни и консервни фабрики из цяла Европа. Отговор получи от една ферма в Аквитания. Поканиха ни в имението, разположено край малко градче на име Клошан. Имаха си всичко: стар замък и лозе, маслинова горичка и овощна градина. Звучеше идеално. Аз отлично помнех летата, прекарани в клетката на интерната, и изгарях от нетърпение да пътувам, да разширя хоризонта си и да видя какво може да ми предложи този свят. Силно желаех и да прекарам възможно най-много време с Лора. Планът ни, разбира се, донякъде се осуети от родителите й, които, макар да ме харесваха, не одобряваха двамата да пътуваме заедно зад граница. Никой обаче не можеше да застане на пътя на решителната Лора. Тя убеди брат си Майкъл и петима други колеги да се присъединят към нас, най-вече за да играят ролята на придружители за пред родителите й. Имението ни осигуряваше квартира и храна, освен това щяха да ни плащат надница за труда, а отец Даниъл беше така добър да ме снабди със средства за пътуването до Франция.
Влюбих се в имението в момента, в който го зърнах. Извънредната работа на пазара ме беше научила на тежък физически труд и докато на другите им трябваше малко време, за да свикнат, на мен работата ми се стори сравнително лека. Летата в Ирландия често са сиви, влажни и противни, но тук слънцето грееше всеки ден и макар нощем да виждахме великолепни гръмотевични бури, които се развихряха в другия край на долината, в Клошан не валеше. Колегите се оплакваха от жегата и слънчевите изгаряния, но аз се аклиматизирах лесно. Храната беше безплатна, простичка, но отлична, виното също беше безплатно, а с Лора лесно намирахме време и място далеч от брат й и останалите, за да се отдадем на интимности.
Възрастният стопанин на имението Д’Егс скоро се сприятели с мен. Аз превеждах за нашата група. Говоримият и писменият ми френски бяха добри и той искрено се заинтересува от мен, искаше да знае какво уча, как възнамерявам да се възползвам от дипломата си впоследствие, какви са плановете ми за бъдещето. Две седмици по-късно мосю ме попита дали бих свършил малко работа за него, нещо свързано с няколко преписи. Съгласих се с готовност, като смятах, че канцеларската работа ще включва писане на фактури или архивиране на документи. Така беше казал мосю на дъщеря си, след това обаче ме помоли за дискретност и ми плати допълнително. Запозна ме и с внука си, Жан-Люк, най-красивото и очарователно дете, което някога е живяло на земята.