Още първия ден, в който се явих на работа в библиотеката, Жан-Люк вече беше там и мосю ме сложи да седна срещу него, докато четеше приказка на внука си. Бях заинтригуван. Жан-Люк възпитано пристъпи напред и ми подаде ръка. Коленичих на пода, за да бъда на едно ниво с него и отвърнах на поздрава с лек поклон. Той се засмя, погледна дядо си, посочи ме и каза: „Мърморко!“
Докато мосю разказваше приказката, наблюдавах лицето на детето, кацнало на коляното му. Беше омагьосано от историята за младия принц на фантастичната страна: прекъсваше дядо си с възклицания, закриваше очички с ръце при появата на злата вещица, пляскаше с ръчички от възторг при спасението на героя накрая. Осъзнах, че Мърморко е герой, който закриля принца, както и че прототип на този принц е очевидно Жан-Люк. Аз също намерих приказката за прекрасна и казах това на мосю Д’Егс. Комплиментът му се понрави и той ми обясни, че през последните десетилетия с прекъсвания е съумял да напише цяла поредица от такива приказки, но ги нахвърлял винаги на ръка, на отделни листове. Не беше сигурен дори колко на брой са приказките му. В дясната му ръка се наблюдаваха наченки на някаква парализа и той вече не можеше да разчита на нея, за да пише. Каза, че моята задача ще бъде да препиша на машина всичките му приказки и да ги събера в няколко скъпи класьори с кожени подвързии, които той беше купил специално за целта. Това щеше да бъде нашата тайна. Смяташе, че дъщеря му няма да е съгласна да й отнемат един от работниците на лозето, но аз лично смятам, че тя бързо се беше досетила какво точно ще ми възложат в библиотеката. Досетила се или не, тя никога не попречи на работата ни.
След като изслушах доста от приказките, сметнах, че са достатъчно добри, за да бъдат предложени за издаване, но мосю настоя, че са писани само за семейството му и че когато Жан-Люк порасне, ще може да реши какво да прави с тях.
Лора започна настоятелно да се оплаква, че не прекарвам достатъчно време с нея. Права беше. Беше ми изключително приятно с двамата ми нови приятели, а на няколко пъти ме каниха и да вечерям със семейството. Мадам Вероник се държеше малко по-хладно от баща си и сина си, но аз се чувствах прекрасно в тяхната компания и в края на работния ден не ми се искаше да си тръгвам.
Опитвах се да разведря Лора, обещавах й, че следващата вечер ще съм с нея, но рядко спазвах обещанието си. Старецът се държеше с мен като със собствен син. Смяташе, че съм добър човек. Едно истинско семейство беше далеч по-съблазнително от всичко, което Лора можеше да ми предложи. Е, аз продължавах все пак да спя с нея, защото в края на краищата един мъж има своите нужди.
След като започнах да преписвам приказките и старателно да ги подреждам в класьорите, установих, че се сближавам все повече със стареца и момченцето. Те безусловно и без въпроси ме бяха приели в своя таен свят. Не можех да се наситя на тяхната компания и изведнъж започна да ми се струва, че по някакъв начин съм си губил времето с Лора, че нито една романтична връзка не струва повече от платоничната връзка между мъже, които — в една от възможните вселени — биха могли да бъдат три поколения от едно и също семейство. Изгубих почти напълно всякакъв интерес към любовта на Лора и нейната жизнерадост, и започнах да я използвам само за секс. Всички неща, на които доскоро се бях наслаждавал, сега ми се струваха безсмислени, сякаш от мен се беше вдигнала някаква магия и заклинателката беше изгубила силата си. Новата връзка в живота ми ми се струваше по-чиста и искрена.
За първи път през живота си чувствах, че мога да доверя на някого най-съкровените си мисли. Разказах на мосю за пълната незаинтересованост на баща ми от мен. Той се възмути от дън душа и удивено поклати глава, сякаш искаше да каже: „Как е възможно човек да не се гордее с такъв син?“, а при тази мисъл сърцето ми се изпълни с обич към него. После мосю ми каза, че има толкова много за преписване, че вероятно едно лято няма да ни стигне и аз с възторг се съгласих да се върна и следващата година.
Истината е, че не желаех да заминавам. А не ни оставаше много от лятото. Идеята да се върна в сивата си и самотна квартира ме изпълваше с отвращение и дори мисълта за любовта на Лора не успяваше да успокои тревогата ми за бъдещето.