По онова време се притеснявах какво ще работя. Не можех да разчитам на подкрепа от семейството, както повечето си колеги, и едва свързвах двата края. Криех го добре, купувах си прилични дрехи на втора ръка, вземах книгите назаем, крадях канцеларски материали и у дома карах на чай, хляб и някой и друг плод, който успявах да отмъкна от пазара. Оставях приятелите си да мислят, че родителите ми живеят някъде в провинцията и никога не канех гости в квартирата си. Гостувах често обаче, прекарвах време в домовете на колегите, опознавах семействата им и придобивах все повече познания за това как живеят нормалните хора. Отчаяно желах онова, което те имаха, но нямаше начин да го получа. Завиждах на живота, който водеха, завиждах за това, че не се тревожеха за бъдещето. Бях се насочил към служба в най-ниския ешелон на държавната администрация, където принципно работеха хора без връзки и без необходимата финансова подкрепа, която да подпомогне кариерата им. Когато ми даде назаем пари за пътуването до Франция, отец Даниъл кротко ме осведоми, че не е в състояние да продължава да ме обезпечава финансово, след като завърша колежа. И двамата бяхме потресени от този факт. Аз бях благодарен за всичко, което беше направил за мен. Той отново предложи да се върна в интерната да преподавам, но това вече беше изключено. Най-сетне се бях измъкнал оттам и нямаше начин да се върна обратно. Радвах се на сериозно внимание от страна на жените, но подозирах, че стигне ли се до брак, никое почтено и заможно семейство няма да се съгласи дъщеря им да се свърже с някакъв световно неизвестен голтак. Трябваше ми план.
Какво да сторя, че да накарам Д’Егс да ме покани да остана да живея с тях? Как да го накарам така да ме обикне, че да ме „осинови“? Ако си поставех за цел, сигурно щях да успея да съблазня мадам Вероник, но тя не ме привличаше, а и мечтата ми беше да ме приемат заради мен самия, такъв, какъвто съм, без претенции и условия. Не исках да живея в лъжа. Не и тогава.
Френският ми беше достатъчно добър, за да си приказвам с местните. Знаех, че по време на войната мосю често е проявявал героизъм. Той беше герой за цялата общност наоколо. Възможно ли беше и аз да стана герой? Ами ако спасях нечий живот? Започнах да си фантазирам как бих могъл да постигна иконичния статус на мосю. В свободното време съзнанието ми се наслаждаваше на представата, че Д’Егс ме приемат в лоното си като свой. Ами ако спасях живота на Жан-Люк? Нима с това нямаше да заслужа вечната им благодарност и лоялност? Та те веднага щяха да ме поканят да остана да живея завинаги с тях като част от семейството, като техен защитник! Разсъдих обаче, че за да спася живота на Жан-Люк, трябва най-напред да го застраша, а това очевидно беше изключено. И все пак не можех да се отърся от романтичните си фантазии за общото ни бъдеще. То ставаше за мен толкова реално, сякаш вече се беше осъществило, и аз изпитвах към възрастния човек и към внука му все по-силна обич.
След това ми хрумна друго: ами ако спася къщата? Това положително би било геройство, не по-малко от спасяването на нечий живот. А и ако си го поставех за цел, щях да съумея да измисля начин да го сторя. Идеята се оформяше в главата ми постепенно, в течение на няколко седмици. В началото гледах на нея като на утешителна фантазия, а не като на план, нещо като математическа задача, която трябваше да реша, за тренировка на ума. Постепенно обаче започнах да се оглеждам наоколо с вече оформена нова цел. Започнах да гледам на къщата с различни очи.
Хрумна ми, че огънят беше нещо, от което разбирах. Всяко момче, прекарало време в интернат, е отлично запознато с изкуството на пиротехниката. Казват, че неволята учи на всичко, но според мен на много повече неща учи скуката. В училище знаехме кое гори най-бързо, най-шумно и най-пъстроцветно. Знаехме как да предизвикаме експлозия, знаехме кои реакции са много по-безобидни, отколкото изглеждат, знаехме как да прикрием миризмата на сяра. С две думи, знаех как да предизвикам пожар, но знаех и как да го овладея.
Беритбата започна в началото на септември и всички до един трябваше да излезем на лозето. Към онзи момент обаче аз вече отлично се ориентирах на първия етаж на къщата и знаех, че най-пожароопасното място е библиотеката на мосю с неговата прашна колекция от книги, карти и стари счетоводни папки, в които беше описана търговията, водена в имението през последните няколко века. Ако пръв се окажех при пожара, ако успеех да спася къщата, щях да стана герой. Можеха да ме наемат да възстановя библиотеката в предишния й блясък. Аз единствен знаех кое в нея къде точно се намира. Не се съмнявах, че мосю веднага ще прозре колко разумно би било да ме задържи. Нали? Той щеше да хвърли вината върху себе си: ще си помисли, че искрица от лулата му е отскочила незабелязано и е тляла тихо, докато е предизвикала пожар.