Най-трудната част тази вечер беше да се отърва от Лора. Каза, че имала нещо да съобщи и искала да се видим насаме. Допуснах, че иска да ми каже, че брат й е обратен, но това бездруго всички го знаехме. Отказах срещата, като се извиних, че съм много уморен и имам нужда от сън. Тя обаче настоя, че било спешно: трябвало да ми каже нещо важно. Тогава изгубих търпение: казах й, че ми е писнало от обсебващото й мрънкане, от ревността й към работата ми в къщата, от непрекъснатото настояване за повече внимание. Казах й, че връзката ни приключва тук и сега и тя е свободна да си намери другиго, когото да следва по петите като пале. Държах се ненужно жестоко. Съжалявам. Бях твърде погълнат от собствените си кроежи, за да обръщам някакво внимание на чувствата й.
Същата вечер мосю и Жан-Люк слязоха до лозето, за да ми пожелаят лека нощ. Работехме от изгрев до здрач и цяла седмица не се бях мяркал в къщата.
— Лека нощ, Мърморко! — извика момченцето и се засмя, доволно от собствената си находчивост.
— Лека нощ, принц Слънчевко! — отвърнах аз.
Онази вечер изпих шест чаши кафе, за да съм сигурен, че ще остана буден. Бях изтощен, естествено, но и въодушевен от задачата, която бях решен да изпълня. Всички заспаха бързо, защото знаеха, че утре отново ни предстои тежък трудов ден. Лежах на леглото, вслушвах се в дишането им и чаках да потънат в дълбок, заслужено отморяващ сън. Майкъл шепнешком се опита да подхване разговор за Лора. Беше забелязал колко разстроена беше по-рано вечерта. Признах, че сме се карали, но не навлязох в подробности за отмъстителното си поведение. Уверих го, че още на сутринта ще говоря пак с нея и ще оправим нещата. Това обещание явно го удовлетвори и скоро той също задиша равномерно.
Когато всички заспаха, аз тихичко се прокраднах до задната врата на къщата, близо до пристройката, в която спяхме, и се вмъкнах в библиотеката. Кожените класьори и ръкописните страници, по които работех, държахме на рафт в ъгъла до вратата. Изведнъж ми хрумна, че те трябва да бъдат спасени от пожара. Колко ли благодарни ще бъдат всички в семейството, когато разберат, че работата ни от цялото лято е непокътната и най-съкровеното наследство за Жан-Люк е в крайна сметка съхранено?
Свалих ги от рафта, сложих ги настрани, а после натрупах намачкана машинописна хартия покрай един от библиотечните шкафове и я напръсках с бензин. Планирах да „открия пожара“ след двайсетина минути, така че да стана героят, който е попречил на огъня да се разпространи неконтролируемо. Запалих хартията и се загледах в пламъчетата. Надявах се огънят да хване достатъчно бързо. Скрих класьорите близо до нашата пристройка, скрих се и аз и зачаках подходящия момент, в който да вдигна тревога.
Непрекъснато си поглеждах часовника, но времето сякаш беше спряло и минутната стрелка беше замръзнала. Вдигнах го до ухото си: тик, так, тик, так — да, работеше си. Минути преди да вдигна планираната тревога, чух как някой тихо ме повика по име откъм пристройката. Да му се не види, Лора. Надигнах се и отидох при нея. Подхванахме същия разговор като одеве, но този път тя не се даваше лесно:
— Не можеш просто така да ме зарежеш без никакво обяснение! Не можеш просто да ме изоставиш! Та ние се обичаме!
Тя надигаше глас, ставаше истерична, а аз знаех, че трябва веднага да се откопча от нея, да се върна в къщата и потуша пожара. Наизлязоха и останалите от пристройката да видят за какво е цялата врява, а Лора вече ме беше сграбчила за раменете и виеше:
— Защо? Защо? Какво сторих?
Опитах се да я накарам да млъкне.
— Нищо, нищо, не си виновна. Аз просто не мога… не искам…
Край нас се движеха все повече сенки. Бяхме събудили всички. От мрака изникна Майкъл. Очевидно беше раздразнен, а както ми се стори, и сконфузен от начина, по който се излагаше Лора. Пое контрола и нареди строго и на двамата да си лягаме. Какво можех да направя? Вече бяха минали може би трийсет минути, а до нас не долиташе нито миризма на огън, нито дим и аз реших, че може пожарът да е угаснал от само себе си. Неохотно последвах Майкъл в пристройката, а едно от момичетата отведе плачещата Лора. Легнах си вбесен, а Майкъл започна шепнешком да ми чете лекция за крехките „чувства“ на сестра си. Дали да имитирам яд, да скоча от леглото и да изфуча навън, за да ида да нагледам пожара? Колко дълго още да чакам? Дали пламъците са угаснали от само себе си? Майкъл не спираше да нарежда, когато изведнъж млъкна.