— Каква е тази миризма? — рече, скочи от леглото и изхвърча навън.
Майкъл вдигна тревогата. Можеше той да стане героят вместо мен. Но и двамата закъсняхме да спасим два живота.
Не знаех за тенекиите с парафин зад вратата на пристройката. Никога не се бях качвал на втория етаж и някак бях останал с впечатлението, че в източното крило изобщо няма спални. Никога не съм имал и най-малкото намерение да причиня нещо лошо на детето или дядо му, но стана така, че съм единственият, отговорен за тяхната смърт. Никога няма да забравя писъците на мадам Вероник. Преследват ме вече четирийсет години.
През следващите дни просто живеех на автопилот: полагах усилия да слагам единия си крак пред другия, механично демонстрирах съпреживяване и съчувствие, но не чувствах нищо освен една остра като кинжал болка, дълбоко в самата сърцевина на душата ми. Опитвах се да не спя, защото всяко събуждане в ужаса на всеки нов ден беше непоносимо.
Милата Лора се мъчеше да ме разведри. Всички знаеха, че се бях сближил с починалите, но аз просто нямах сили да слушам плоските й утешения и отново я отхвърлих. Работех наравно с останалите, разчиствах останките от разрушения дом и всячески се стараех да избягвам всякакъв контакт с мадам Вероник, чието семейство току-що бях убил.
Разчиствах библиотеката, но от нея не беше останало нищо, освен някои карти и едно преспапие от слонова кост, което е било затворено в специалната си метална кутия. Мадам дойде да ме намери и освен всичко останало изрично ме попита за кожените класьори. Мосю сигурно й е бил казал за нашия проект. Отвърнах й, че те също са изгорели. След това нервите ми не издържаха и се разридах, а тя ме прегърна с превързаните си ръце и аз се почувствах още по-зле. От пожарната заключиха, че огънят е бил предизвикан от въгленче, изхвръкнало от лулата на мосю, което по някакъв начин е подпалило парафина, складиран в пристройката.
Четири дни преди да си заминем за Ирландия Лора ми съобщи, че е бременна с моето дете. Не ми достигнаха сили да смеля информацията, така че я пренебрегнах напълно, обърнах гръб и на Лора, но през последните дни тя просто ме следваше по петите. В мъката си аз остро й се озъбих и заявих категорично, че няма начин двамата с нея да станем семейство. Моето дете току-що беше загинало в пожара. Тя ме загледа дълго и мълчаливо, осъзна постепенно смисъла на думите ми и си даде сметка, че говоря съвършено сериозно. Заплака и ме замоли, но аз нямах намерение да се поддавам на никакви емоции повече. Казах й сама да си реши проблема, а след това да ми прати сметката, за да й покрия разходите. Все някак щях да събера парите. Тя се разплака още по-силно.
После взе мъдрото решение да не се връща с нас в Ирландия. Приех, че е намерила някой местен лекар, който да я отърве от бедата. Майкъл силно се обърка от настояването на сестра му да остане в имението Д’Егс и през следващите ден-два проведе няколко скъпи международни телефонни разговора с родителите си, играейки ролята на парламентьор между тях и Лора. Пред него защитих решението на Лора и го представих като великодушно и човеколюбиво: ами че тя просто иска да остане, за да помага на мадам Вероник! Какво лошо има в това? Майкъл знаеше, че с Лора сме се разделили, но тя явно не беше споделила с него никакви допълнителни подробности. В деня на занимаването ни не можех да гледам в очите нито нея, нито мадам Вероник. Срамът ми щеше да стане явен за всички.
Моят срам обаче нямаше да бъде толкова голям, ако кожените класьори с всички приказки, написани от Венсан Д’Егс, не лежаха, увити в хавлиена кърпа, на дъното на куфара ми. Не съм сигурен защо ги взех. Може би исках да отнеса частица от двамата си приятели обратно със себе си. Тяхната чистота и невинност. Може би исках нещо да ми напомня за вината ми. Съзнателно бях излъгал мадам Вероник, но тези приказки бяха всичко, което ми беше останало от онези двама, които бяха най-скъпи за мен, и нямах намерение да се разделям с тях.
В Дъблин прекарах цяла седмица на легло в усойната си квартира — не излизах от вкъщи, не разговарях с никого. Как можех да обясня на когото и да било, че трябваше да стана герой, а не убиец?
Класьорите стояха на скрина като мълчаливо обвинение, но все не можех да се принудя да се отърва от тях. Не ги разлиствах, дори не ги поглеждах. Най-сетне се принудих да се измъкна сам от дупката. Излязох и от един магазин за мебели на втора ръка купих стара дървена кутия със здрава ключалка. Прибрах се и заключих класьорите вътре с надеждата един ден да забравя къде съм скрил ключа.