Не беше лесно да забравя и Лора. Тя ми писа няколко пъти, опитвайки се да ме убеди, че „ние“ трябвало да задържим бебето, че родителите й рано или късно щели да ни подкрепят. Известно време обмислях този вариант, но в крайна сметка го отхвърлих. Да се оженя в заможно семейство не беше лошо, но да отглеждам дете? След като току-що бях убил едно? Имах, в края на краищата, някакво чувство за морал! Тогава Лора ми писа, че смята да роди детето във Франция, а аз трябвало да отида при тях и да си го отглеждаме там. След още два месеца получих ново писмо, в което пишеше, че е размислила, ще задържи бебето и ще се върне с него у дома, за да го отгледа, независимо дали аз желая да участвам или не. Този вариант вече ме хвърли в тотална паника. Не отговарях на нито едно от писмата, но с нарастваща тревога зачаках новини за раждането.
Терминът дойде и отмина, а от Лора ни вест, ни кост. Три месеца по-късно — вероятно като последен опит да сломи съпротивата ми — тя ми изпрати по пощата розова пластмасова болнична гривничка, на която пишеше „бебе Кондел“. В плика нямаше писмо и аз въздъхнах с облекчение, че не е използвала името ми. Очевидно бях станал баща на дъщеричка.
Нежеланото дете на свой ред имаше нежелано дете. Навярно ябълката наистина не пада по-далеч от дървото. Има няколко клишета, които бих могъл да използвам, за да илюстрирам факта, че аз се оказах несъмнено син на баща си. Точно като него и аз не исках детето си. Може би даже моята постъпка беше още по-лоша — аз въобще не признах своето дете, но Лора беше разумен човек и ми беше съвършено ясно, че ако Майкъл е криел хомосексуалността си, така и тя е проумяла колко трудно ще й бъде да се върне у дома с „копеле“ на ръце.
През август 1974 година чух, че Лора се е върнала. За бебе и дума не ставаше. Приех, че го е дала за осиновяване. Надявах се то да си е намерило семейство, което истински да го обича. В дъното на съзнанието си обаче се съмнявах, че това бебе изобщо е съществувало. Обмислях варианта Лора въобще да не е била бременна. Мислех, че дори и да е била, навярно е абортирала или е пометнала спонтанно. Защо ще ми праща гривничка, но не и снимка? Ако действително е искала да ме убеди да задържим детето, нямаше ли да е най-добре да ми прати и негова снимчица? Инстинктът също така ми подсказваше, че Лора не е човек, който просто ей така ще се откаже от детето си. Тя беше много по-смела от мен.
Видях я в колежа чак през октомври, но съзнателно избегнах всякакъв контакт. Беше отслабнала, изглеждаше болнава и явно не желаеше да общува с никого. Говореше се, че страдала от депресия. Майкъл дойде при мен и ме попита дали не бих разговарял с нея. Не можех да му откажа. Един ден в библиотеката отидох при нея. Тя стоеше пред рафтовете със заглавия по антропология. Поздравих я и я попитах дали не би желала да изпием заедно по едно кафе. Тя не отговори, а хвана ръката ми и за момент я постави върху почти хлътналия си корем, а после се отдалечи. Същият жест, който беше направила и когато се разделяхме във Франция.
Ядосах се и й написах писмо, в което я уверявах завоалирано, че е постъпила правилно, но настоявах, че трябва да превъзмогне миналото и да продължи с живота си. В отговор тя просто ми върна писмото. Намерих го накъсано, мушнато през процепа на пощенската кутия на вратата ми.
Момичето явно беше умствено нестабилно. След месец-два чух, че се е отказала от колежа, а после Майкъл звънна да ми съобщи, че е загинала.
Опитах се да реагирам по някакъв начин на тази новина. Опитах се да плача. Очаквах да ме изпълнят вина или гняв, но вместо тях чувствах само някаква странна празнота, нова бездна, която да добавя към вече зейналата в сърцевината на душата ми, ако приемем, че такова нещо като душа изобщо съществуваше. Бях отхвърлил Лора, бях я наскърбил, но не чувствах нищо освен облекчение, че сега има едно нещо по-малко, което да ми напомня за онова лято. Съжалявах, че е решила, че животът не си струва да се живее. Друг мъж може би щеше да я обикне така, както тя имаше нужда да бъде обичана. В края на краищата, тя беше много красива, чаровна, мила, през повечето време — преди Франция — общуването с нея беше удоволствие. Познавах неколцина, които не смееха да се надяват на нещо повече от една среща с омагьосващата и неуловима Лора Кондел. Съжалявах, че вече не е сред живите, но вината за това не беше моя. Нищо от случилото се с Лора не беше по моя вина. Явно се предполагаше, че трябва да вия и да скърцам със зъби, но по онова време вече бях приключил с всякакво чувство за вина в живота си, тъй като не виждах никаква полза от него.