На следващата година завърших колежа с прилична диплома. Много ми се искаше да започна собствен бизнес с внос на вина или нещо подобно, но без капитал и без помощ отникъде това беше изключено.
Притиснат в ъгъла от финансовите обстоятелства, а и оставен съвсем без съвет, една вечер отидох до дома на баща си и звъннах на вратата. Отстъпих назад и зачаках, видях, че перденцето помръдна, видях, че той ме видя, а после невидима ръка дръпна пердето докрай и вратата остана затворена.
В края на краищата, наред с куп други неамбициозни хора, постъпих на една особено тъпа и досадна служба в Агенцията по приходите като помощник-чиновник — най-низшата форма на живот сред държавните служители — но мястото поне ми позволяваше да плащам наема на едно апартаментче на Раглан Роуд в по-добрата част на Дъблин. Не ми отне много време да се преместя от старата си квартира. С очукания си куфар и един сак с чашите, съдовете, чайника и радиото ми. И заключената дървена кутия, чийто ключ лежеше в джоба ми.
Новият ми дом беше по-малък от предишния, но локацията, локацията беше всичко. Преживявах от боб, яйца и чай, икономисвах всяко пени, но на следващото лято се събрах със старата компания от колежа, за да пътуваме. Излъгах ги с какво се занимавам, престорих се, че се издигам в дипломатическата кариера. Завистта ми към другите обаче береше като гнойна рана.
В началото на 1982 година вече бях сериозно потиснат. Бяха ми трябвали седем години, за да се издигна от помощник до пълноправен чиновник, и то само защото друг колега беше починал. До гуша ми беше дошла немотията, вечните преструвки и лъжи, до гуша бях дошъл сам на себе си. Явно в обозримото бъдеще бях осъден на все същата мизерия. Нямаше кой да ме спаси. Неспособен да овладея мислите си, аз си спомних героя, който всъщност трябваше да ме спаси, ако не го бях убил. Спомних си добрия старец, момченцето, времето, когато бях заобиколен от достойнство и благородство, а пред себе си виждах благоприятни възможности. Покритата с прах кутия върху гардероба в стаичката ми сякаш ме викаше.
Предишните години на няколко пъти бях на границата да изхвърля кожените класьори с мисълта, че това ще облекчи вината ми. Но така и не го направих. Струваше ми се, че така ще принеса в жертва нещо, което обичам. Класьорите представляваха нещо красиво, нещо, което бях унищожил, но от което въпреки това се нуждаех. Не можех да обясня тази нужда, не и тогава. Онази вечер, разяждан от мъка, исках само да си спомням.
Отключих кутията с треперещи ръце. Прочетох отново приказките. Бяха общо двайсет и две на брой, някои вече напечатани от мен и поставени в класьорите, други — написани на хвърчащи, накапани с мастило листове с трепереща ръка, старателно мушнати при напечатаните. След онази вечер цяла седмица не спах, но няколко бутилки евтино вино ми помогнаха да забравя детето, за което бяха създадени тези приказки, както и ръката, писала оригиналите. Загъването в спомени беше грешка. Или поне така си мислех.
Постепенно ме осени мисълта, че приказките могат да бъдат моето спасение. Ако мосю и Жан-Люк не бяха загинали, ако аз някак си бях станал част от тяхното семейство, нима и приказките нямаше също да станат мои? Старецът се доверяваше единствено на мен да ги преписвам. Защо? Защо беше избрал чуждо ирландско момче, което изобщо не познаваше? Защо не някой местен учител например? Защо мосю избра мен? След като Жан-Люк не беше вече между живите, за да се възползва от приказките, защо да не се възползвам аз? В отчаяните си опити да оправдая плагиатството си, си повтарях, че пожарът е бил просто малка, случайно излязла от контрол измама, а след като окончателно взех решението, вече стана много по-лесно. Трябваше само да ги пренапиша на английски, да променя подробностите, по които можеха да бъдат разпознати, и за всеки случай да ги публикувам под псевдоним. Ако успеех да отпечатам няколко хиляди копия тук, в Ирландия, това може да подсигури бъдещето ми.
Първият издател, при когото отидох, прояви интерес и този интерес ми позволи да ангажирам агент, който на бърза ръка сключи доста изгодна сделка, основана на презумпцията, че лесно мога да осигуря поне още десет книжки като продължение на първата. От аванса незабавно си купих приличен ленен костюм и спортна кола на изплащане.
Месец по-късно, на промоция на друг автор, когото агентът ми също представляваше, срещнах Алис, моята илюстраторка. Когато видях първите й скици на принц Слънчевко, не можах да повярвам на очите си. Без никакви предварителни насоки тя беше уловила съвършено същността на едно малко френско момче, мъртво от девет години.