Поканих Алис да дойде с мен и малката ни компания на почивка на остров Парос. Планирах прецизно съблазняването й и то се оказа удивително лесно. Допълнително го улесни смешникът Барни, който не просто пусна приятелката си в чужбина с мен, но и се уговори с майка й междувременно да ходи да помага в грижите за Юджийн. Но дори да не го беше направил, това нямаше да има значение. Алис беше вече готова да ме обикне, защото — както по-късно ми призна — благоговеела пред творчеството ми.
Когато първата приказка излезе от печат, вече искрено вярвах, че аз съм я написал. Авансът беше много голям и аз веднага си въобразих, че щом съм успял, щом имам с какво да се гордея, баща ми може да промени отношението си към мен, затова го поканих на премиерата на книгата. Той не дойде. След това никога повече не правих опити за контакт с него.
С Алис се оженихме и заживяхме сравнително щастливо. Тя също беше щастлива, поне така предполагам, най-малкото след като прие идеята, че ще остане бездетна, и свикна с мисълта, че малоумният ще живее в специализирано заведение; понякога извънбрачните ми забежки я разстройваха — най-често когато не полагах достатъчно усилия да ги крия, а това обикновено ставаше, когато ме беше подразнила с нещо. Най-мрачната си тайна обаче пазех ревниво и я държах заключена в дървената кутия.
Стана така обаче, че моята мекушава и кротка жена се оказа значително по-лукава и хитра, отколкото предполагах. Преди три месеца тя се върна от малкото си кулинарно пътуване без Мойя. Мойя най-сетне беше събрала кураж да напусне съпруга си заради някакъв французин, когото срещнала в кулинарната академия. Отдавна бях стигнал до извода, че Мойя е страшна досада и може само да създава проблеми, така че бях в процес на пълно скъсване с нея, но Бог ми е свидетел, че тя от намеци не разбира. Сега, когато Мойя беше напуснала Кон заради друг мъж, но не заради мен, чувствах единствено облекчение, макар — признавам — самолюбието ми да беше донякъде засегнато.
Забелязах, че след завръщането си Алис е необичайно мълчалива, а ранното обаждане на Мойя отпреди няколко дни вече ме беше поставило нащрек. Дали Мойя, нямайки вече какво да губи, от чиста злоба не беше разказала на Алис за връзката ни? Когато се е случвало Алис да ме хване в изневяра преди, обикновено следваха дни на сълзи и ледено мълчание, укори, гневно тръшкане на врати и оттегляне в стаята за гости за месец, докато най-сетне обещаех да зарежа мадамата и повече да не правя така. Знаех обаче, че изневяра с Мойя би наранила жена ми много по-дълбоко. Алис винаги е смятала Мойя за приятелка, а и отношенията ни продължаваха с години, а не както обикновено по месец-два. Но когато повдигнах въпроса пред нея, Алис само отбеляза, че Кон сигурно е съсипан и че се надява Мойя да е намерила щастието, но настроението й си остана все така особено. Изведнъж се беше изпълнила с някаква странна самоувереност, която не ми хареса. Реших, че сигурно знае за аферата ми с Мойя, но се радва, че Мойя вече не е на хоризонта. Разсъдих, че или отсъствието на Мойя кара Алис да се чувства по-уверена, или най-сетне се е оказала на морално по-висока позиция от приятелката си. Ужасно грешах.
Четири дни след завръщането си, през една студена ноемврийска вечер, Алис сготви прекрасна вечеря и не продума и думичка чак до малиновото руло.
— Тази рецепта от кулинарната академия ли я научи? — попитах в опит да се държа безгрижно.
— Странно, че споменаваш академията. Прекарах много интересно там. Ти така и не ме попита къде точно се намира. Чакай да ти покажа брошурата.
Видях името „Клошан“ още преди да видя снимката на къщата и от шока изгубих дар слово.
— Мадам Вероник те помни много добре.
Не можех да продумам. Алис стана, взе вилицата от ръката ми и приближи лице до моето.
— Ти си измамник, лъжец и крадец!
Тогава я ударих. Стори ми се най-естественото нещо, което можех да направя.
Истинската ирония в случая обаче беше в това, че когато Алис откри истинската измама, аз вече работех по своя собствена книга. Първото ми действително авторско произведение. Изобщо не беше за деца. Беше мрачен разказ за пренебрегване, изоставяне, скръб и изгубени деца. Далечен прототип на сюжета беше историята за Каин и Авел. Сигурно се чудите как ми е хрумнала подобна идея, нали?
Господи, колко е скучно писането! Най-лошо беше отначало, а след това ми бяха необходими пет години, за да напиша следващите шейсет страници. През последните двайсет и четири години не правех друго, освен да чета, да правя синтактичен разбор на френски изречения, да превеждам и да се справям с верния си речник, за да подбирам всяка дума така, та в нея да не остане и капка френска кръв. Това също беше тежка работа и изискваше сериозни умения. Оказа се обаче, че талант за авторско писане изобщо нямам. Под псевдонима Винсънт Дакс често давах интервюта в медиите, възклицавайки, че поредицата „Принцът на Соларанд“ се пише на практика сама. Това беше моята лична шегичка. Сега, когато се опитвах сам да пиша, за първи път разбрах защо тя вбесяваше толкова други колеги писатели. Е, аз пък не разбирах те какви ги говореха.