„Роден съм да пиша!“, казваха те или пък: „Не бих могъл да правя нищо друго!“ Жалка работа.
Ако някой си направеше труда да се зарови по-надълбоко, би видял, че с псевдонима си все пак съм отдал дължимото на паметта на стария Венсан Д’Егс.
Винаги съм си мислел, че жена ми е една мишчица, а се оказа, че имала нокти и изневиделица се оказа способна на една особена, хищническа арогантност, която никога преди не бях забелязвал у нея. Когато по-късно същата вечер се върнах от разходката си до кръчмата, установих, че е разбила ключалката на дървената кутия и кожените класьори лежаха на кухненската маса пред нея. Куфарът й, съвсем неотдавна разопакован след завръщането от кулинарната академия, отново стоеше стегнат до краката й. Напускаше ме значи. Хубаво. Няма проблеми. Прав ти път.
В онзи момент обаче тя ме осведоми, че куфарът бил стегнат за мен, че тя възнамерявала да върне класьорите и книгите ми на мадам Вероник, а аз трябвало да напусна нейната къща. Казах й да не става смешна. Нямаше нужда да става така. Започнах да се обяснявам. Какъв е проблемът, че съм публикувал неща, които бездруго сигурно щяха да бъдат изхвърлени?
Алис не желаеше да ме слуша. Целият ми живот е бил една лъжа, каза тя, напомни ми, че точно книгите ми са я накарали да се влюби в мен, припомни ми и някои от най-лъжливите неща, които съм й казвал през годините — „Не бих могъл да ги напиша без теб“, „Ти си моето вдъхновение“ — и множеството посвещения, които бях отбелязвал на страницата с благодарностите: „… и накрая на Алис, без която нищо от това нямаше да бъде възможно“.
Тогава осъзнах нещо, което ми се беше изплъзвало успешно през последните трийсет години. Не е нужно да обичаш човека. Достатъчно е да обичаш представата си за него. Идеализираш го и го превръщаш в онзи, от когото имаш нужда. Алис обичаше човека, за когото ме мислеше. По един или друг начин бях успял да убия всички хора, които са ме обичали в този живот.
Къде е майка ми? Къде е? Не можеше ли да ме обикне? Може и нея да съм убил. Курвата.
Жан-Люк, малки ми приятелю, помня ръчичките ти, обвили раменете ми, и тежестта ти, когато те носех на конче по терасата.
Мосю Д’Егс, вие, който ми дадохте само великодушие и доброта, отворихте сърцето си и дома си за мен и ме накарахте да се почувствам свой, макар че аз нямах какво да ви предложа в замяна, освен смърт, а впоследствие — кражба и измама.
Лора, ти беше обикновено щастливо момиче, докато аз не започнах да те преследвам и не съумях по някакъв начин да те отровя до такава степен, че смъртта да стане единственият ти изход.
Срамът ме заля и изведнъж се почувствах отново като онова малко момче, недостойно да посрещне баща си, защото се е заляло със сок, онова момче, което баща му оглеждаше и опипваше като кон на пазара, търсейки дефектите.
Тези мисли прекосяваха съзнанието ми, когато връхлетях върху Алис за втори път, и аз можех само да удрям, да ритам, да хапя, да блъскам, да хвърлям, да извивам и да разкъсвам.
24. Барни
Когато късно през нощта преди три месеца отворих вратата и видях на прага си Оливър, цял оплискан с кръв, не можах да повярвам на очите си. Отначало помислих, че е катастрофирал с колата. Той трепереше като лист, но обясни, че не е ранен, и когато се вгледах по-внимателно, сам видях, че няма никакви наранявания.
— Господи, какво е станало? — попитах.
— Алис — отвърна той. — Има нужда от помощ.
Радвам се, че мама не е вече сред живите, защото ако тогава беше с нас, нервите й нямаше да издържат и категорично щеше да ми забрани да изляза от къщи и да ида с Оливър.
Оставих го седнал на един стол в антрето ми и изтичах у тях. Входната им врата зееше широко и аз влязох, със свито от ужас сърце при мисълта какво ли ще заваря.
Тя беше в кухнята. На пръв поглед ми се стори, че до задната врата просто е струпана купчина мръсно пране, готово за пералнята, но после забелязах петна от кръв по пода и на стената над нея и осъзнах, че това е Алис.
Бог да ми е на помощ, няма да забравя онази картина до края на живота си. Коленичих до нея и повдигнах главата й. Дишаше плитко и накъсано, но беше в съзнание. Аз вече плачех, опитвах се едновременно да държа главата й повдигната и да се пресегна към телефона на стената зад нея. От устата й излизаше кървава пяна. Изкрещях на операторката на спешния телефон да праща линейка веднага и й издиктувах адреса. Отговориха ми, че пращат и полиция, но аз захвърлих телефона, защото не можех едновременно да държа Алис и да ги слушам. Исках да разговарям с нея. По филмите и по телевизията все показват, че трябва да държиш жертвата будна, защото загуби ли човек съзнание, умира, затова й говорех, повтарях й да се държи, а тя ме гледаше с красивите си очи, които бях обичал цял живот, макар че отдавна нямах право на това. Опитваше се да ми каже нещо, но аз й повтарях да си пази силите, а видът на кръвта, която изтичаше от нея, беше кошмарен, и аз я прегръщах и й казвах: „Дръж се, мила, още малко, дръж се“. Тогава тя успя да промълви една дума и аз я разбрах още преди да успее да я довърши. „Юджийн“, продума Алис и изгуби съзнание.