По вестниците я наричат „Къщата на ужасите“. Струва ми се, че в днешно време и пръста на крака да си удариш у дома, разберат ли вестниците, веднага ще кръстят къщата ти „Къщата на ужасите“. Ама сега им е жътвата на вестникарите по случая с Алис. Първия месец след нападението и аз трябваше да влизам и излизам от нас през задната врата, заради онова, което наричат „засилен медиен интерес“. Искат да докопат моята история. А моята история е, че обичах и изгубих любовта си. От това кой знае какво заглавие няма да излезе.
Епилог
Оливър — днес
Оказа се, че лошата слава е по-интересна от добрата. Не само таблоидите смятат така. Кофи мастило се изписаха, за да се разкаже историята за падението на известния писател, оказал се плагиатор и насилник на жени. Разни многознайковци, които преди може и да са ми се пишели близки приятели, днес дават наляво и надясно интервюта, в които твърдят, че винаги са знаели, че у мен има нещо странно. Спекулират — въпреки пълната липса на доказателства за подобна хипотеза, че съм имал навик редовно да бия жена си и привеждат като аргументи разговори, които никога не сме провеждали, за да намекнат, че винаги съм бил склонен към насилие и че Алис живеела в постоянен ужас от мен.
Един таблоиден парцал изрови някакво мое ученическо есе отпреди четирийсет години и го публикува в опит да докаже колко слаба е прозата ми и да илюстрира разпиляния ми наратив. Докторантите, които някога се тълпяха около мен като стадо верни ученици, настояват, че съм съсипал академичните им кариери и авторитет. Мрънкачи. Критиците твърдят, че човек, който няма собствени деца, никога не може да напише истории, които децата да обожават така. Преди пееха друга песен. Преди обясняваха, че тъй като нямам собствени деца, самият аз не съм докрай пораснал и — съответно — съм по-близък до детското съзнание. Глупаци. Ровеха се в миналото и в произхода ми, задаваха въпроси за родителите ми. Не откриха нищо пикантно, освен факта, че в далечното минало баща ми е бил свещеник.
Брат ми Филип ми писа шест месеца след процеса. Не мога дори да ви опиша лицемерно добродетелното кършене на ръце в писмото му. Сигурен към, че се е гърчил от колебания дали е „редно“ да ми пише. Предлагаше си услугите за мой свещеник или изповедник, в случай че пожелая да „сваля бремето от плещите си“. Уверяваше ме, че Божията прошка е възможна и че, ако не друго, той, Филип, „бил винаги насреща, за да ме изслуша“. Глупости.
Липсва ми Алис.
Мислех си, че няма да съм в състояние да ям храната тук, но в интерес на истината тя се оказа доста добра, освен това е в изобилие. Хранил съм се по-зле в ресторанти със сума ти звезди „Мишлен“, макар че от сервирането има какво да се желае.
Сградата, в която съм настанен, е грохнала, но внушителна викторианска постройка, впечатляващо зловеща отвън и сиво-еднообразна с неподдържаните си помещения и плексигласови плоскости отвътре. Мъжете и жените са в отделни крила. Това ме устройва идеално.
Имам си собствена стая, така че в много отношения положението ми тук е по-добро, отколкото беше в интерната, макар че „съкилийниците“ ми представляват наистина потресаваща сбирщина от мерзавци. Спомням си как преди години един от особено лишените ми от въображение колеги в държавната служба държеше на бюрото си табелка с „духовития“ надпис: „Не е нужно да сте луд, за да работите тук, но помага“. По онова време не ми се струваше смешно.
Тук обаче не е точно лудница, по-скоро е печален последен пристан за житейски корабокрушенци. Всички питомци тук са извършили престъпления, които са считани за резултат от душевните им заболявания. Чувствам се като самозванец, но това не е ново за мен. Почти целият ми живот е бил в една или друга степен пълна измама. Не съм длъжен да общувам с другите питомци, така че прекарвам повечето си време в доброволна самота.
Институцията разполага със собствена ферма и макар да е минало доста време от последния път, когато съм извършвал физически труд, сега с радост отново си цапам ръцете. Вече не съм млад, но понастоящем съм в най-добрата си форма от десетилетия.
Аз съм „пациент“ за пример. В тази лудница ние не сме „затворници“. Отвсякъде чувам: „Политкоректността минава всякакви граници!“ Съгласен съм. Охраната и сестрите са свестни, така че не им създавам проблеми. Широко разпространеното мнение тук е, че моето престъпление е било „еднократно“. Че съм получил моментен „нервен срив“. Приемам ниска доза антидепресанти и се нося спокойно по течението, без да обръщам внимание на шума и суетнята.