Ще ми се прави „психиатрична оценка“ на всеки шест месеца, за да се преценява дали съм вменяем или не, но ако бъда обявен за вменяем, е възможно дори да бъда освободен, а аз съм решил, че това няма да се случи. Взех твърдо решение да остана тук, защото, макар че не представлявам заплаха нито за себе си, нито за обществото, не желая да напускам институцията. Планирам дори да инсценирам опит за самоубийство, ако някой предложи сериозно освобождаването ми.
Къщата се продаде. Приходите от продажбата ще покриват дългосрочно грижата за Алис и ще постъпват по сметката на Барни Дуайър, който пое Юджийн. Алис е настанена в частен хоспис. Адвокатите ми разказаха, че е в прекрасна стая и получава възможно най-добрите грижи, но тя самата никога няма да разбере това. Много вероятно е да остане в това си състояние с години. Правата и хонорарите от продажбите на книгите са прехвърлени на мадам Вероник, а аз съм заклеймен и анатемосан официално по целия свят, но особено във Франция заради това че съм откраднал произведенията на герой от войната и съм извлякъл дългосрочна финансова полза от неговата смърт и от смъртта на внука му. Само ако знаеха колко по-голяма е вината ми, само ако знаеха, че аз лично причиних тази смърт. Така и не разказах тази част от историята на психотерапевтите. Щеше да причини ужасен смут. Защо да добавям палеж и убийство към списъка с престъпленията си?
Журналисти правиха нееднократни опити да ме посетят с предложения да опишат историята ми в книга. Що за обида! Отхвърлих унизителните им оферти. Всички с изключение на молбата на една-единствена френска журналистка. Най-малкото предположих, че е журналистка. Писмата й до мен бяха по-официални от обичайното и тя не се отказваше лесно. Името й беше Анелиз Папон. Съзнателно оставих без отговор първите й пет писма, докато най-сетне отговорих на шестото: благодарих й за интереса към мен, но отклоних предложението за интервю и й обясних, че няма да я включа в списъка си с посетители. В него до момента не фигурираше нито едно име.
Преди месец обаче Анелиз ми изпрати едно изумително писмо.
Оказа се адвокатка, а не журналистка, но не я интересували обвиненията срещу мен, нито случаят ми от юридическа гледна точка. Обясняваше, че току-що е станала майка за първи път и раждането на скъпия й син я извело на пътя на търсенето на една истина, по който понякога й се искало да не е поемала.
В нейния собствен акт за раждане било записано, че се е появила на бял свят в Бордо, Франция, на 11 март 1974 година в малко селце на име Клошан. При раждането й било дадено името Нора Кондел. Била дадена за осиновяване на 20 юли същата година. Анелиз се надяваше, че ще бъда в състояние да й помогна да издири баща си. Биологичната й майка била намекнала, че този баща съм аз.
Бебето на Лора. Моето дете.
Анелиз признаваше, че изпитва крайно смесени чувства към факта, че след двегодишно търсене из архивите в крайна сметка е установила, че баща й е осъден престъпник и плагиат.
В оригиналния акт за раждане на Анелиз като име на майката фигурирало името на Лора. След разследването си Анелиз знаеше, че Лора не е сред живите и че се е самоубила. Момичето допускаше, че раждането й е било сред факторите, предизвикали смъртта на майка й. Беше издирила няколко снимки на Лора чрез уебсайта на гимназията й и макар да виждала, че формата на лицето и очите й са еднакви с тези на момичето на снимките, в едно отношение Анелиз и Лора кардинално се различавали. Продължила издирването в друга посока с цел да се срещне с баща си. В акта за раждане неговото име липсвало, но Анелиз се свързала със социалната работничка, която уредила осиновяването от името на Лора. Пред нея Лора категорично твърдяла, че бащата на детето е ирландски студент на име Оливър Райън, но че нямала неговото съгласие да впише името му в акта за раждане на детето. Анелиз безпроблемно и бързо установила, че Оливър Райън е по-познат на широката общественост като печално известния писател Винсънт Дакс. Разучила снимките ми на задните корици на книгите ми, гледала в YouTube няколкото ми телевизионни интервюта и забелязала поразителна прилика между двама ни, що се отнася до маниер на поведение и говор — прилики толкова големи, че не можело просто да бъдат пренебрегнати. И въпреки това, пишеше Анелиз, „нещо не е наред“, защото тя била от смесена раса, а „вие и майка ми сте бели европейци“.