Ръцете ми отново започнаха да треперят и оставих писмото на бюрото, защото думите се размазваха през очите ми.
Дъщеря ми беше твърдо решена да стигне до истината.
Наскоро се възползвах от услугите на компания за персонално геномно проследяване, която изготви личен профил на моето ДНК. При определянето на етноса ми стана ясно, че 25 % от генетичната информация произхожда от района на Субсахарска Африка, което означава, че единият ми родител е от смесена раса, тоест някой от бабите или дядовците ми е бил чернокож. Твърдо установих, че и двамата родители на Лора са чистокръвни ирландци, но за вашите родители не намирам почти никаква информация. Виждам, че тенът ви е по-мургав от този на средностатистическия ирландец, макар чертите на лицето ви да са несъмнено „бели“.
Генетиката напредва бързо благодарение на новата информация, получавана чрез картографирането на ДНК и днес науката вече е в състояние да ни каже, че цветът на кожата не се определя само от един ген. Вместо това той се определя от множество гени (полигенетично наследство). Следователно съществуват много фактори — освен цветът на кожата на родителите — които играят роля за това какъв ще бъде цветът на кожата на конкретен човек. Ако вие имате какъвто и да било смесен произход, не е изключено вие да сте мой баща.
Анелиз предлагаше да ме посети, за да вземе натривка с моята ДНК. Уверяваше ме, че става дума за простичка, неинвазивна процедура. Пристигала в Дъблин и се надяваше да приема да се срещнем.
Неколкократно гледах записани материали с ваши интервюта и смятам, че е силно вероятно да имаме роднинска връзка. Не знам дали този факт няма да се окаже срамен за вас, не съм наясно какви са възгледите ви по расовите въпроси, но, моля, не забравяйте, че когато се заех да издирвам родителите си, нито за миг не съм допускала, че ще открия един от тях в затвора. Прекрасните ми осиновители, които ме отгледаха, щяха да са ужасени, ако знаеха това, но аз не желая да им го съобщавам. Нито пък бих пожелала информацията за нашето родство — ако тя се потвърди като вярна — да става публично достояние.
Оставих писмото настрани. Напуснах стаята си и излязох вън на двора. Охранителят ми се усмихна и ми кимна.
— Как е Оливър днес? Хладничко, а?
— Имате ли цигара?
— Имам и още как.
Той ми подаде цигарата, грижливо я запали и се опита да ме ангажира с някакъв лековат разговор, но аз вече имам репутация на самотник, така че охранителят скоро се отдалечи и ме остави на обичайното ми уединение.
Отец Даниъл се оказа прав за всичко. Историята за баща ми и местното африканско момиче беше вярна. Каква ли е била тя и какво ли се е случило с нея? Пазя в съзнанието си неин образ, облечена в автентично племенно облекло, отдалечава се от селото си и от досегашния си живот, потъва в африканския залез с мисълта, че е прокълната след моето раждане. От време на време установявам, че плача за нея, че тя ми липсва и се чудя дали и аз съм й липсвал. Мисля и за баща си и си представям публичното унижение при раждането ми, как се е озовал в капана на отрицанието, и ми става малко мъчно за него.
След това мисълта ми се насочва към Лора: колко ли объркана е била при появата на детето. Кой би й повярвал, че аз съм бащата? Аз със сигурност нямаше да й повярвам! Затова не е можела да ми изпрати снимка, затова не е можела и да доведе бебето у дома — не и в онези години. Как е щяла да обясни факта, че бащата е чернокож? Сигурно се е усъмнила в собствения си здрав разум. По онова време сред ирландската средна класа се ширеше общоприет расизъм. Той битуваше незабелязано, защото нямаше с кого или с какво да се конфронтира. В Ирландия през 1974 година можех да преброя чернокожите хора, които бях виждал през живота си, на пръстите на едната си ръка. Детето на Лора щеше да предизвика скандал в семейството й. Освен това, едно беше да родиш без венчило, а съвсем друго — да родиш без венчило черно дете, което по никакъв начин не можеш да обясниш! Аз бях причинил това на Лора. Аз я бях накарал да реши, че полудява. Аз я бях убил.
Днес дъщеря ми Анелиз ми дойде на посещение. Красива е като майка си и като — предполагам — моята майка, красива е и, по някакъв особен начин, като мен. Фактът, че аз се бях родил бял, беше някаква генетична свръхслучайност, но това момиче несъмнено е моя дъщеря. Малкото ми останали съмнения се разсеяха яко дим в момента, в който я видях. Имаше същите сини очи като Лора, излъчваше същата жизненост и целеустременост като нея в деня, в който я срещнах за първи път, но цветът на кожата беше взела — през мен — от моята майка.