Отначало се чувствахме неудобно, но аз пуснах в ход стария си чар, за да я предразположа, докато обстановката не стана донякъде сърдечна. Разпитах я за нейния син, за моя внук, и тя ми показа снимка на малко момченце, навярно около двегодишно, седнало между нея и съпруга й. На личицето му грееше немирна усмивка и веднага се разбираше, че детето е щастливо. Зарадвах се. Попитах Анелиз дали тя е щастлива, а в отговор тя само се усмихна за миг и наведе очи към масата.
Беше седнала срещу мен и аз наблюдавах как пръстите й нервно откопчават и закопчават маншетите на скъпата й копринена блуза и реших, че повече няма смисъл да отричам истината пред самия себе си.
Можех обаче да я отрека пред нея.
Признах, че съм познавал Лора добре, че с нея сме излизали в колежа и че сме прекарали заедно лятото на 1973 година в Бордо. Казах на Анелиз, че майка й беше смела и красива, и че сигурно отчаяно е искала да я задържи. Отрекох изобщо да знам, че Лора е била бременна и че не мога по никой начин да обясня защо е държала да запише мен като баща на бебето. Казах, че на лозето в Клошан през лятото на 1973 година са работили и неколцина младежи от Южна Африка и намекнах, че Лора може би е имала връзка с някого от тях. Спомних си, че бяха добри, силни и весели момчета, но съжалих, че не мога да възстановя по никакъв начин имената им.
Казах й, че няма никакъв смисъл да правим изследване на моята ДНК. Разказах й всичко за родителите си — Мери (по баща Мърфи) и Франсис Райън, свещеник към момента на раждането ми. Допусках, че Анелиз вече знае всички тези подробности. Пред нея се върнах дори към най-ранния си детски спомен: седя на коляното на татко в голяма градина, докато родителите ми се прегръщат със смях на пейката. Сякаш ние тримата сме единствените хора на света. Майка ми има червена коса, носи очила и алено червило. Усмихнатият ми баща е облечен в костюм. Пейката е под едно дърво. Един от клоните, натежал от цветове, е надвиснал ниско над главата на татко. Майка ми ме взема на ръце и ме отнася до една люлка. На люлката има напречна пръчка, която обезопасява седалката. Мама внимателно ме люлее и аз се смея, заради усещането, че въздухът излиза от стомаха ми при всяко люшване. Искам да ме люлее по-силно, но тя не смее. Баща ми идва и я сменя на люлката, а мама се връща да поседне на пейката. Татко ме люлее по-силно и аз съм във възторг. След малко използвам крачетата си, за да спра люлката. Усещам чакъла под подметките си и виждам вдигналия се прахоляк. Изтичвам при мама и се хвърлям на скута й. Тя ме гушва, притиска ме до себе си, а аз усещам как татко ни наблюдава с гордост отстрани. Чувствам се затоплен и в пълна безопасност.
Разказах на Анелиз как няколко години по-късно майка ми ни е напуснала и как баща ми се е оженил за друга жена, която не желаела да се грижи за мен. Престорих се на разстроен. Казах, че не желая да говоря повече за това. Анелиз прояви съчувствие и не настоя за повече подробности. После й разказах как съм отраснал в интерната.
— Боя се, че в цялата история няма нищо тайнствено, и че напразно сте били път чак дотук.
Пожелах й късмет в по-нататъшното търсене.
Стори ми се, че си тръгна облекчена. Щастлива да узнае, че все пак баща й не е чудовището, което току-що беше видяла пред себе си. Стиснахме си ръце. Почувствах топлата й длан в своята.
Достатъчно животи разруших. За нея е по-добре да не знае истината. Най-сетне има една тайна, която с гордост ще запазя. Да защитя дъщеря си беше акт на безкористно великодушие. Опитвам се да бъда добър.
Благодарности
Сърдечно благодаря на:
Мариан Гън О’Конър, моята агентка, която със сигурност заслужава репутацията си на човек, оказващ безрезервна подкрепа на авторите, и на Вики Сатлоу за решителната защита на правата ми. На Патриша Дийви, моята редакторка, задето ми помогна грижливо да оформим историята такава, каквато я виждате днес. Благодаря също така на Майкъл Маклафлин, на Клиона Дейвис, на Патриша Маквей, на Брайън Уокър и на целия екип на „Пенгуин Айрлънд“. Благодаря и на Кийт Тейлър, на Лайза Симънс и на Холи Кейт Донмал от „Пенгуин Англия“, благодаря на редакторката Карълайн Прити за старателната редакция, корекция и за работата по изданието на книгата. Благодаря на Алисън Грум и на Лесли Ходжсън за уместно зловещия дизайн на корицата.
Искрени благодарности и за експертните съвети на: