— Казвате, че сте били в къщата в Ситафорд. Откога дамата живее там?
— От около два месеца.
Майорът се стараеше да избегне ефекта от необмислено прибързаните отговори. Това го караше да говори повече от обичайното.
— Вдовица с дъщеря, така ли?
— Именно.
— Не е ли дала някакво обяснение за избора си на местожителство?
— Ами… — Майорът се поколеба. — Тя е приказлива, такава жена е, бърбори за прелестите на природата, за неземни чудесии и други подобни, но…
Той спря безпомощно. Инспектор Наракот се опита да му помогне.
— Но за нея това не ви се видя естествено.
— Е, нещо такова. Тя е светска жена. Страшно се труфи. Дъщерята е хубаво, отворено момиче. Естествено би било да отседнат в „Риц“, „Кларидж“ или друг голям хотел. Разбирате ме, нали?
Наракот кимна.
— Общителни са, нали? — попита той. — Не смятате ли, че… че се крият?
Майор Бърнаби поклати категорично глава.
— О не, нищо подобно. Те са много, дори твърде много общителни. Искам да кажа, че в такова малко селце като Ситафорд е трудно да намериш мотив, за да отклониш покана. Те са прекалено любезни и гостоприемни. Но, изглежда, надхвърлят английските представи.
— Колониалният характер — каза инспекторът.
— Да, предполагам.
— Има ли причина да смятате, че са познавали капитана отпреди?
— Разбира се, че не.
— И сте напълно сигурен?
— Джо щеше да ми каже.
— И не мислите ли, че мотивът им може да е бил запознанство с капитан Тревелян?
Това беше съвсем нова версия за майора. Той помисли няколко минути.
— Не бях се сетил. Те явно се държаха много фамилиарно с него. Не че разрешаваше да се държат така с него. Не мисля, че е и нормалното им поведение. Прекалено любезни като всички хора от колониите — добави твърде консервативният войник.
— О, да. А сега за къщата. Разбрах, че капитан Тревелян я е построил сам.
— Да.
— И никой друг не е живял в нея? Искам да кажа, дали не е давана под наем по-рано?
— Никога.
— Тогава не ги е привлякла самата къща. Загадка. Десет към едно, че няма нищо общо със случая, но съвпадението просто ми се видя странно. Къщата, която капитан Тревелян нае — Хейзълмур, — чия собственост беше?
— На мисис Ларпънт. Жена на средна възраст. Отиде в пансион в Телтъмхам да прекара зимата. Всяка година ходи. Обикновено я държи празна, но, когато може, я дава под наем, което не се случва често.
Тук нямаше нищо обещаващо. Инспекторът поклати глава обезкуражен.
— Агенти бяха Уилямсън, нали?
— Да.
— Офисът им в Ексхамптън ли е?
— В съседство с „Уолтърс и Къркуд“.
— Тогава, ако нямате нищо против, майоре, можем да се отбием там.
— Не, разбира се. Макар че едва ли ще намерите Къркуд в офиса му преди десет. Знаете какви са адвокатите.
— Тогава да тръгваме.
Майорът, който беше привършил със закуската си, кимна и се изправи.
7
Завещанието
В офиса на господата Уилямсън ги посрещна чевръст млад човек.
— Добро утро, майор Бърнаби.
— Добро да е.
— Ужасна работа — избърбори младият човек. — С години в Ексхамптън не се е случвало подобно нещо.
Думите му, изречени сякаш със скрито задоволство, накараха майора да трепне.
— Това е инспектор Наракот — представи го той.
— Приятно ми е — възкликна младежът развълнувано.
— Бих искал да получа информация, която вие можете да ми дадете — каза инспекторът. — Разбирам, че сте съдействали за наемането на къщата в Ситафорд.
— От мисис Уилет? Да, наистина.
— Можете ли да ми опишете подробно как стана това? Жената лично ли се яви, или ви писа?
— Изпрати писмо. Писа от… чакайте да видя. — Той отвори чекмедже и разгърна папка. — Да, от хотел „Карлтън“ в Лондон.
— Посочи ли веднага къщата в Ситафорд?
— Не, тя просто искаше да наеме къща за през зимата и тя да е в Дартмур, с осем стаи най-малко.
— Къщата в Ситафорд фигурираше ли във вашите списъци?
— Не, не фигурираше, но реално беше единствената къща в околността, която отговаряше на изискванията. Дамата спомена в писмото си, че би се съгласила на двайсет гвинеи, и при тези обстоятелства реших, че си заслужава да пиша на капитан Тревелян и да го попитам склонен ли е да даде под наем дома си. Той отговори утвърдително и уредихме нещата.
— Без мисис Уилет да види къщата?
— Съгласи се да я наеме, без да я види, и подписа споразумението. Един ден тя дойде тук, качи се до Ситафорд, видя капитан Тревелян, уговориха се за бельо, кухненски съдове и прочее и разгледа къщата.
— И беше удовлетворена?
— Да, каза, че ѝ харесва.
— А какво си помислихте вие? — попита инспектор Наракот, като го погледна изпитателно.