— Значи Пиърсън — каза отново инспекторът и добави: — Още нещо. Сумата, на която възлиза имуществото на капитан Тревелян, не е спомената. На колко, мислите, се равнява тя?
— Трудно е да се каже с точност — отвърна мистър Къркуд, който като всички адвокати обичаше да прави сложен отговора и на най-простия въпрос. — Става дума за неговото движимо и недвижимо имущество. Освен дома в Ситафорд капитан Тревелян притежава собственост в околностите на Плимут, а различните инвестиции, които правеше от време на време, са варирали по стойност.
— Просто посочете някаква приблизителна цифра — каза инспектор Наракот.
— Не би следвало да се обвързвам с…
— Само най-груба оценка. Например двайсет хиляди паунда биха ли покрили стойността?
— Двайсет хиляди? Драги ми сър! Имуществото на капитан Тревелян ще достигне поне четири пъти по-голяма цена. Осемдесет или деветдесет хиляди паунда биха били много по-уместна цифра.
— Казах ви, че Тревелян беше богат човек — обади се Бърнаби.
Инспектор Наракот стана.
— Благодаря ви много, мистър Къркуд — каза той, — за информацията, която ми дадохте.
— Мислите ли, че е полезна?
Адвокатът очевидно изгаряше от любопитство, но в момента инспектор Наракот не беше в настроение да го задоволи.
— В случай като този трябва да вземем под внимание всичко — каза той уклончиво. — Между другото, разполагате ли с адресите и имената на Дженифър Гарднър и семейство Пиърсън?
— За семейство Пиърсън не зная нищо. Адресът на мисис Гарднър е: семейство Лоръл, Лоудън Роуд, Ексетър.
Инспекторът го записа в бележника си.
— Това ще свърши работа — рече той. — Знаете ли колко деца е оставила покойната Мери Пиърсън?
— Три, струва ми се. Две момичета и едно момче или две момчета и едно момиче, не мога да си спомня.
Инспекторът кимна, прибра бележника си и благодари на адвоката още веднъж, след което излезе.
Когато се озоваха на улицата, той се обърна изведнъж към спътника си:
— А сега, сър, ще трябва да чуем истината за тая история около „пет часа и двайсет и пет минути“.
Лицето на майор Бърнаби пламна от раздразнение.
— Казах ви вече…
— Не ми минават такива. Отказвате да дадете информация, това е, което правите, майор Бърнаби. Имали сте нещо предвид, когато сте споменали тъкмо този час на доктор Уорън, и мисля, че чудесно се досещам какво е то.
— Е, след като ви е известно, защо ме питате? — изръмжа майорът.
— Допускам, че сте знаели за срещата с някакъв човек, която капитан Тревелян е имал по това време. Не е ли така?
Майор Бърнаби го погледна изненадан.
— Нищо такова — объркано каза гой. — Нищо такова.
— Внимавайте, майор Бърнаби. Какво ще кажете за мистър Джеймс Пиърсън?
— Джеймс Пиърсън? Джеймс Пиърсън? Кой е той? Да не говорите за един от племенниците на Тревелян?
— Предполагам, че му е племенник. Той имаше племенник, наречен Джеймс, нали?
— Нямам и най-малка представа. Че имаше племенници, знам. Но за имената им нямам никаква представа.
— Въпросният млад мъж е бил отседнал в „Трите корони“ снощи. Вероятно там сте го разпознали.
— Не съм разпознал никого — изръмжа майорът. — И не би следвало. Никога през живота си не съм виждал племенниците на Тревелян.
— Но знаехте, че капитан Тревелян очаква своя племенник да го навести вчера следобед.
— Нищо не знаех — ядоса се майорът.
Няколко души по улицата се обърнаха.
— Дявол да го вземе, не можете да приемете една проста истина! Не знаех нищо за никаква среща. Племенниците на Тревелян може да са били и на Тимбукту, дотолкова ги познавах.
Инспектор Наракот беше леко изненадан. Яростният начин, по който майорът отричаше, показваше истината с прямота, която не можеше да го измами.
— Тогава каква е тачи работа с „пет часа и двайсет и пет минути“?
— Ох, добре. Струва ми се, че трябваше да ви кажа още и началото — смутено си призна майорът. — Но знайте, че всичко е някаква проклета дивотия. Глупост, сър. Как никой разумен човек може да повярва в такава глупост?
Инспектор Наракот изглеждаше все по-изненадан, а майор Бърнаби все по-смутен и засрамен от себе си.
— Знаете как стават тези неща, инспекторе. Трябва да се включите, за да доставите удоволствие на жените. Разбира се, никога не съм си и помислял, че има нещо вярно.
— В кое, майор Бърнаби?
— Във викането на духове.
— Викане на духове?
Каквото и да беше очаквал Наракот, не беше това. Майорът продължи разказа си неуверено и отбелязвайки многократно, че не вярва в станалото, описа събитията от предишния следобед и съобщението, за което твърдеше, че е било предназначено за него.