Посещението ѝ беше потвърдило нейните теории за дома Ситафорд. Нещо странно ставаше тук. Тя не мислеше, че Вайолет е пряко замесена, освен ако не беше много ловка актриса. Но имаше нещо нередно и то сигурно бе свързано с трагедията. Би трябвало да има някаква връзка между семейство Уилет и капитан Тревелян и там може би се криеше ключът към цялата загадка.
Тя доближи входната врата, натисна дръжката много леко и прекрачи прага. Коридорът беше пуст. Емили спря несигурно. Какво да прави по-нататък? Имаше си извинение — ръкавиците, оставени в гостната. Продължаваше да стои и да се ослушва. Не се чуваше друг звук, освен много тих говор от горния етаж. Възможно най-безшумно Емили се промъкна до началото на стълбата, спря и погледна нагоре. После предпазливо, стъпало по стъпало, се заизкачва. Беше доста рисковано. Едва ли би могла да твърди, че ръкавиците ѝ междувременно са се преместили на горния етаж, но я изгаряше желанието да долови нещо от разговора, който се водеше горе. Днешните строители, мина през ума на Емили, никога не правят вратите да се затварят плътно, затова и тук, долу, се дочуват гласовете. Следователно, ако се приближи до самата врата, би могла да разбере за какво разговарят.
Още едно стъпало, и още едно… Два женски гласа — без съмнение на Вайолет и на майка ѝ.
Едно стъпало изскърца. Разговорът внезапно секна. Емили бързо се отдръпна. Вайолет отвори вратата на стаята на майка си и слезе по стълбата, като с изненада откри доскорошната си гостенка в коридора, хвърляща погледи наоколо, сякаш си е изгубила кучето.
— Ръкавиците ми — смотолеви Емили. — Сигурно съм ги оставила някъде. Върнах се за тях.
— Предполагам, че са вътре — каза Вайолет.
Влязоха в гостната и, разбира се, върху малката маса лежаха ръкавиците.
— О, благодаря ви — усмихна се любезно Емили. — Толкова глупаво от моя страна. Винаги забравям по нещо.
— Ръкавиците наистина са ви нужни в такова време — каза Вайолет. — Много е студено.
Разделиха се още веднъж на вратата, но този път Емили чу ключът да се превърта в ключалката. Тръгна надолу по алеята, събрала голям материал за размисъл. Защото, когато вратата на горната площадка се бе отворила, тя ясно чу едно изречение, произнесено от плачливия гласец на по-възрастната жена.
„Боже мой — беше проплакал гласът, — не издържам. Никога ли няма да настъпи вечерта.“
19
Версии
Когато Емили се върна във вилата, откри, че приятеля ѝ още го няма. Мисис Къртис обясни, че е тръгнал с няколко млади джентълмени, а за младата госпожица са дошли две телеграми. Емили ги взе, отвори ги и ги пъхна в джоба на пуловера си под любопитния поглед на възрастната дама.
— Надявам се, новините не са лоши — каза мисис Къртис.
— О, не — отвърна Емили.
— Телеграмите винаги ме плашат — продължи мисис Къртис.
— Зная, много смущаващо е.
В момента желаеше да бъде сама. Искаше да сложи в ред мислите си. Качи се в стаята и като взе молив и хартия, се зае да разработва своята система. След двайсет минути я прекъсна мистър Ендърби.
— Хей, хей, ето къде си била. Хората от пресата цяла сутрин те преследваха, но никъде не са могли да те открият. Все едно, аз им казах да не те безпокоят. Моя грижа е около твоето име да се шуми достатъчно.
Той седна на стола, тъй като Емили беше заела леглото, и се изкикоти.
— Не усетих завист или злоба — тържествено заяви мистър Ендърби. — Разказах им това, което може да им е от полза. Познавам всички и съм в центъра на нещата. Прекалено хубаво е, за да е истина. Щипя се и чувствам, че ще се събудя. Забеляза ли мъглата?
— Тя няма да ми попречи да отида до Ексетър следобед — каза Емили.
— Искаш да отидеш в Ексетър?
— Да. Трябва да се срещна с мистър Дакърс, моя адвокат, нали знаеш, този, който пое защитата на Джим. Той иска да ме види. И мисля, докато съм там, да удостоя с посещение леля Дженифър. Освен това Ексетър е само на половин час път.
— Искаш да кажеш, че тя би могла да дойде с влака и да удари брат си по главата, без никой да забележи отсъствието ѝ?
— О, зная, че звучи невероятно, но човек трябва да проучи всичко. Не че искам леля Дженифър да се окаже престъпникът. Бих предпочела много повече той да е Мартин Деринг. Мразя този тип мъже, които се перчат, че ще се сродяват с теб, а публично правят неща, за които заслужават да не ги погледнеш.
— От тези мъже ли е?
— Точно от този тип. Той е идеалният убиец — непрекъснато получава телеграми от букмейкъри и губи пари в конни надбягвания. Неприятно ми е, че има непоклатимо алиби. Мистър Дакърс ми го каза. Среща с издател и литературна вечеря изглежда толкова почтено и необоримо.