— Аз не бутах масата — рече Рони, усещайки мълчаливо обвинение. — Кълна се.
— Аз мога да кажа за себе си същото — каза мистър Дюк.
— А вие, мистър Райкрофт?
— Естествено, и аз.
— Не смятате, че си правя шеги от този род, нали? — изръмжа майор Бърнаби. — Ужасно безвкусно.
— Вайолет, скъпа?
— Не бях аз, майко. Наистина. Не бих направила такова нещо.
Момичето почти се разплака.
Настана смут. Веселото настроение отстъпи пред всеобщото униние.
Майор Бърнаби отмести стола си, отиде до прозореца и дръпна завесите. Остана там, загледан навън.
— Пет и двайсет и пет — отбеляза мистър Райкрофт, като погледна стенния часовник. Свери часовника си и като че ли всеки почувства значението на този жест.
— Чакайте — каза мисис Уилет с пресилена веселост. — Хайде да си направим коктейли. Бихте ли позвънили, мистър Гарфийлд?
Рони се подчини.
Съставките за коктейлите бяха донесени и поверени на Рони. Атмосферата донякъде се разведри.
— Готово — каза Рони и вдигна чаша. — За ваше здраве!
Всички откликнаха, всички, освен тихата фигура до прозореца.
— Майор Бърнаби, ето коктейла ви.
Майорът се сепна. Обърна се бавно.
— Благодаря, мисис Уилет. За мен не. — Погледна още веднъж навън в нощта и бавно се върна към групата до огъня. — Много благодаря за чудесното прекарване. Лека нощ.
— Не си тръгвате, нали?
— Страхувам се, че трябва.
— Не така скоро. И в такава вечер.
— Съжалявам, мисис Уилет, но се налага. Ако имаше телефон…
— Телефон?
— Да ви кажа честно… аз… Просто искам да се уверя, че Джо Тревелян е добре. Глупави суеверия и тям подобни, но това си е. Разбира се, не вярвам в тези глупости и все пак…
— Но вие няма откъде да се обадите. В Ситафорд няма телефон.
— Точно там е работата. Затова трябва да вървя.
— Да, но няма откъде да вземете кола! Елмър не би изкарал своята в такава нощ.
Елмър беше собственикът на единствения автомобил в околността. Желаещите да отидат в Ексхамптън наемаха стария му форд срещу голяма сума.
— Не, не, за кола и дума не може да става. Краката ми ще ме заведат дотам, мисис Уилет.
Всички запротестираха.
— О, майор Бърнаби, невъзможно е. Вие сам казахте, че ще завали.
— В близкия час няма. Може би ще ми е необходимо по-дълго време да стигна дотам, но не се страхувайте.
— О, не тръгвайте! Няма да позволим.
Тя изглеждаше наистина разстроена. Но доводите и настойчивите молби нямаха никакъв ефект върху майора, той сякаш бе от камък. Беше упорит човек. Вземеше ли решение по някакъв въпрос, нямаше земна сила, която да го разубеди.
Бе решил да стигне пеша до Ексхамптън и да се увери, че старият му приятел е добре, и го повтори многократно. Накрая всички разбраха, че ще го направи.
Загърна се в балтона си, запали ветроупорния фенер и закрачи бързо в нощта.
— Ще се отбия вкъщи за бутилчица — рече весело той. — И след това ще продължа веднага. Пристигна ли, Тревелян ще ме подслони. Смешна суетня, зная. Сигурно всичко е наред. Не се тревожете, мисис Уилет. Със снега или без него ще стигна след няколко часа! Лека нощ.
Отдалечи се с големи крачки. Другите се върнаха до огъня Райкрофт вдигна очи към небето.
— Ще вали със сигурност измърмори той на мистър Дюк. — И ще започне далеч преди майорът да се е добрал до Ексхамптън. Надявам се да стигне, без нищо да му се случи.
Дюк смръщи вежди.
— Знам. Чувствам, че трябваше да тръгна с него. Някой от нас трябваше да го направи.
— Ужасно тъжно — повтаряше мисис Уилет, — ужасно тъжно. Вайолет, никога повече няма да позволя тази глупава игра. Бедният майор Бърнаби ще потъне в някоя преспа или ще умре от студ на тази възраст. Толкова глупаво постъпи, като тръгна. Разбира се, на капитан Тревелян му няма нищо.
Всички повториха:
— Разбира се.
Но и сега не се чувстваха спокойни.
Ами ако нещо се бе случило е капитан Тревелян?
Ако…
3
Пет часът и двайсет и пет минути
Два часа и половина по-късно, точно преди осем, майор Бърнаби с ветроупорния фенер в ръка, привел глава, за да се защити от брулещия сняг, се запрепъва по пътеката към вратата на Хейзълмур — малката къща, наета от капитан Тревелян.
Снегът беше започнал да вали преди около час на големи снежинки, които му пречеха да вижда. Майор Бърнаби дишаше тежко, от устата му излизаше силно, подобно на въздишка пъхтене на крайно изтощен човек. Беше вкочанен от студ. Изтупа снега от краката си, изохка отново, пое си въздух и постави безчувствен пръст върху бутона на звънеца. Разнесе се остър звън.