Бърнаби изчака. След няколко минути, в които нищо не се случи, той натисна звънеца отново.
Нямаше никакво раздвижване.
Бърнаби позвъни трети път. Но сега задържа пръста си върху бутона. Звънецът не спираше да звъни, но в къщата все още нямаше признаци на живот.
На вратата имаше чукче. Майор Бърнаби го сграбчи и зачука енергично, вдигайки шум като гръмотевица.
В малкия дом цареше гробна тишина.
Майорът спря. Постоя за миг озадачен, след което бавно се върна по пътеката, излезе през портата и продължи по пътя, по който бе дошъл в Ексхамптън. След стотина ярда стигна до малкия полицейски участък.
Поколеба се отново, но накрая реши да влезе.
Полицаят Грейвс, който добре познаваше майора, се изправи учуден.
— Не бих допуснал, сър, че сте навън във вечер като тази.
— Вижте какво — рязко отвърна Бърнаби. — Звънях и чуках на вратата на капитана, но не получих никакъв отговор.
— Ами да, разбира се, петък е — каза Грейвс, който много добре познаваше навиците на двамата. — Но нима искате да кажете, че сте слезли от Ситафорд в такава вечер? Капитанът никога не би ви очаквал.
— Дали ме е чакал, или не, аз отидох — рече Бърнаби раздразнено. — И както ви казах, не можах да вляза. Чуках, звънях, но никой не отвори.
Част от безпокойството му, изглежда, се предаде на полицая.
— Това е странно — каза той и смръщи вежди.
— Разбира се, че е странно — съгласи се Бърнаби.
— Не е за вярване да е излязъл в такава вечер.
— Разбира се, че не е за вярване.
— Странно е — повтори Грейвс.
Бърнаби започна да се изнервя от мудността му.
— Няма ли да направите нещо? — изсъска той.
— Да направя нещо?
— Да, да направите нещо.
Полицаят се замисли.
— Не смятате ли, че може да му е прилошало? — Лицето му светна. — Ще опитам да се свържа по телефона…
Телефонът бе до лакътя му. Вдигна слушалката и каза номера.
Но и на телефона, както на звънеца на входната врата, капитан Тревелян не отговори.
— Изглежда, наистина му е прилошало — каза Грейвс, като постави слушалката обратно. — При това в къщата няма никой друг, освен него. Ще е най-добре да се свържем с доктор Уорън и да го вземем с нас.
Къщата на доктор Уорън беше в съседство с участъка. Докторът тъкмо вечеряше с жена си и не се зарадва много на гостите. Макар и неохотно, съгласи се да тръгне с тях. Набързо облече износен балтон, обу гумени ботуши и намота плетен шал около врата си.
Снегът продължаваше да вали.
— Проклета нощ — измърмори докторът. — Надявам се, че не сте ме обезпокоили без нужда. Тревелян е здрав като бик. Никога не е боледувал.
Бърнаби не отговори.
Стигнаха до Хейзълмур, позвъниха и почукаха отново, но не получиха отговор.
Тогава докторът предложи да заобиколят къщата и да напънат един от задните прозорци.
— По-лесно ще поддаде от вратата.
Грейвс се съгласи и те заобиколиха къщата. Опитаха се да отворят страничната врата, която се оказа заключена. Скоро се озоваха на заснежена ливада, водеща към задните прозорци. Внезапно Уорън възкликна:
— Прозорецът на кабинета… Отворен е…
Френският прозорец наистина беше притворен. Те ускориха крачка. В такава нощ никой здравомислещ не би отворил прозорец. Светлината от стаята се процеждаше на тънка жълта ивица.
Тримата мъже стигнаха едновременно до прозореца. Бърнаби влезе пръв, а полицаят го последва.
Вътре двамата се вцепениха. Сподавен вик се изтръгна от гърдите на бившия войник. След миг Уорън беше до тях и съзря това, което и те бяха видели.
Капитан Тревелян лежеше на пода по очи, с широко разперени ръце. Стаята беше в безпорядък — чекмеджетата на бюрото бяха издърпани, а по целия под бяха пръснати документи. Прозорецът бе счупен близо до дръжката. До капитан Тревелян имаше дълга торбичка от тъмнозелено сукно, пълна с пясък.
Уорън скочи напред. Коленичи до проснатото тяло.
Една минута му беше достатъчна. Той се изправи пребледнял.
— Мъртъв ли е? — попита Бърнаби.
Докторът кимна.
Тогава той се обърна към Грейвс:
— Вие ще кажете какво следва да се направи. Аз мога само да огледам тялото, но може би няма да искате да го направя, преди да дойде инспекторът. Мога да ви кажа причината за смъртта още сега. Фрактура в основата на черепа. И мисля, че се досещам за оръжието.
Той посочи торбичката от зелено сукно.
— Тревелян винаги я слагаше до вратата, за да спира течението — каза Бърнаби.
Гласът му хриптеше.
— Да, много ефикасно средство за убиване.
— Боже мой!
— Но това е… — намеси се полицаят, умът му бавно достигаше същината на въпроса. — Искате да кажете, че е убийство?
Полицаят пристъпи към масата, на която имаше телефон.