— Хм, я кажете, смятате ли, че мисис Уилет се е познавала с капитан Тревелян по-отблизо, отколкото твърди?
— Защо ме питате?
— Защото тя се промени. Виждали ли сте някога такова нещо? За последната седмица се е състарила с двайсет години. Сигурно ви е направило впечатление.
— Да — съгласи се мистър Райкрофт. — Наистина.
— Ето, виждате ли. Смъртта на Тревелян се оказа за нея ужасен шок. Странно, може би тя е жената, която той е напуснал на младини и сега не е могъл да познае.
— Не ми се вярва, мистър Гарфийлд.
— Драмата би добила твърде сериозни очертания. И все пак странни работи стават. Прочетох някои смайващи неща в „Дейли Уайър“, на които никога не бих повярвал, ако не бяха написани в такъв вестник.
— Трябва ли да вярвате на всичко, писано по този случай? — попита кисело мистър Райкрофт.
— Имате зъб на Ендърби, нали?
— Мразя хората, които си врат носа в чужди работи.
— Прав сте, но тези неща явно го интересуват — настоя Рони. — Просто такава му е работата. Вижда се, че почти е опитомил стария Бърнаби. Странно, майорът едва ме изтърпява. Действам му като червения плащ на бика.
Мистър Райкрофт мълчеше.
— Бога ми — каза Рони, загледан в небето. — Знаете ли, че е петък? Преди седмица по това време отивахме на гости у Уилет точно както сега. Но днес времето е различно.
— Преди седмица. Сякаш е минала цяла вечност.
— Колкото година, нали? Здравей, Абдул.
Минаваха покрай портата на капитан Уайът, на която се бе облегнал меланхоличният индус.
— Добър ден, Абдул — поздрави го мистър Райкрофт. — Как е господарят ти?
Индусът поклати глава.
— Господар зле днес, сахиб. Не вижда никого. Не вижда никого от дълго време.
— Това момченце може да убие Уайът и никой няма да разбере — предположи Рони, като отминаха. — Седмици наред ще си клати главата и ще разправя, че господарят му не се вижда с никого, и всеки ще го приеме за нормално.
Мистър Райкрофт потвърди, че е възможно.
— Но все пак остава проблемът с тялото — посочи той.
— Да, това винаги е гадно, нали? Човешкото тяло, толкова неудобно нещо.
Минаха покрай къщата на майор Бърнаби, който се мотаеше из градината, гледайки строго изникналите навред бурени.
— Добър ден, майоре — каза мистър Райкрофт. — Ще дойдете ли в Ситафорд с нас?
Майорът потърка нос.
— Получих бележка, с която ме канят. Но нещо не ми се ходи. Нали разбирате.
Мистър Райкрофт сведе глава в знак, че разбира.
— Въпреки това бих искал да дойдете. Имам причина.
— Причина. Каква причина?
Мистър Райкрофт се поколеба. Ясно беше, че присъствието на Рони Гарфийлд му налага задръжки. Но Рони, не съзнавайки този факт, стоеше отстрани, изпълнен с любопитство.
— Бих искал да направя експеримент — каза Райкрофт бавно.
— Какъв по-точно? — попита Бърнаби и отново разколеба окултиста.
— По-добре да не ви казвам отсега. Но ако дойдете, искам да ми съдействате във всичко.
Любопитството на майора нарасна.
— Добре — каза той. — Ще дойда. Може да разчитате на мен. Къде ми е шапката?
Той се присъедини към тях след минута и тримата се насочиха към портите на дома Ситафорд.
— Чувам, че очаквате компания, Райкрофт — каза Бърнаби.
Раздразнение пробягна по лицето на стария човек.
— Кой ви го каза?
— Онази с говорното разстройство, мисис Къртис. Чиста е, честна е, но езикът ѝ не спира и не я е грижа дали слушаш щуротиите ѝ, или не.
— Съвсем вярно — потвърди мистър Райкрофт. — Очаквам моята племенница, мисис Деринг, и съпругът ѝ да пристигнат утре.
Междувременно бяха стигнали до входната врата и като позвъниха, им отвори Брайън Пиърсън.
Докато си сваляха палтата в антрето, мистър Райкрофт огледа високия широкоплещест младеж.
„Екземпляр от много добра порода — помисли си той, — много добра. Силен характер. Интересен ъгъл на долната челюст. При известни обстоятелства би могъл да стане досаден. От типа, който бих нарекъл «опасен млад човек».“
Странно усещане за нереалност обзе майор Бърнаби, когато влезе в гостната и мисис Уилет стана да го поздрави.
— Чудесно е, че се появявате.
Същите думи като миналата седмица. Същият пламтящ огън в камината. Стори му се, че и дрехите им са същите, но не беше сигурен.
Човек сякаш изпадаше в безтегловност. Все едно, че беше една седмица по-рано, все едно, че Джо Тревелян не беше мъртъв, все едно, че нищо не се беше случило. Не, не бе вярно. Мисис Уилет се бе променила. Развалина — ето най-подходящия израз, за да я опишеш. Не беше вече решителната, преуспяла жена, а просто едно нервно, смазано същество, полагащо неимоверни усилия да изглежда както обикновено.