— Тя може да му бъде баба — възмути се мис Пърсихаус. — Значи това е бил „човекът“, с когото трябваше да се види в Ексетър. Доколкото го познавам, искал ѝ е пари на заем. Ще трябва да поговоря с него.
— Забранявам ви да се заяждате с когото и да било в такъв щастлив ден — каза Емили. — Довиждане. Трябва да тичам. Имам още много работа.
— Какво толкова имате да вършите, млада госпожице? Смятам, че свършихте достатъчно.
— Не съвсем. Трябва да отида до застрахователната компания в Лондон, за която работеше Джим, и да ги убедя да не го съдят за машинациите, които е правил с техни средства.
— Хм! — изсумтя мис Пърсихаус.
— Не се тревожете — успокои я Емили. — Джим няма да прави повече така. Мисля, че получи заслужен урок.
— Сигурно. А вие вярвате ли, че ще успеете да ги убедите?
— Да — твърдо отсече Емили.
— Е, да речем, че успеете. А после?
— После… — продължи Емили — мога да приема, че съм приключила. Ще съм направила за Джим всичко, което е по силите ми.
— А след това?
— Какво имате предвид?
— След това какво… или, нека се изразя по-ясно, кой от двамата ще бъде?
— О! — изненада се Емили.
— Точно така. Това искам да знам. Кой от двамата ще бъде нещастникът?
Емили се засмя. Наведе се напред и целуна старата дама.
— Не се преструвайте на наивна — каза тя. — Много добре знаете кой от двамата.
Мис Пърсихаус се разсмя.
Емили изтича навън и тръгна към пътната врата. Точно пред нея се натъкна на Чарлс, които се връщаше от пощата.
Той хвана ръцете ѝ.
— Емили, скъпа!
— Чарлс! Не е ли прекрасно?
— Искам да те целуна — каза мистър Ендърби и го направи. — Какво мислиш за това?
— За кое?
— Е, аз просто искам да кажа, че малкия Пиърсън вече го пуснаха от кафеза и подобно на всеки друг би могъл да се погрижи сам за себе си.
— Какво имаш предвид?
— Много добре знаеш, че съм луд по тебе — започна направо мистър Ендърби. — И ти ме харесваш. Пиърсън е просто грешка. Искам да кажа, че ние с теб сме създадени един за друг. Откакто се видяхме за първи път, го знаем. Къде би предпочела, в общината, в църквата или някъде другаде?
— Ако говориш за женитба — каза Емили, — не се заблуждавай.
— Какво… но, виж, аз мисля…
— Не — прекъсна го Емили.
— Но, Емили…
— Ако искаш да знаеш — почти се разсърди Емили, — аз обичам Джим. Пламенно!
Чарлс я загледа онемял.
— Не би могла!
— Мога! И го правя! Правила съм го и винаги ще го правя!
— Ти ме караше да мисля, че…
— Аз казах, че е чудесно, когато има на кого да разчиташ.
— Да, но аз си помислих…
— Не мога да ти помогна в мисленето.
— Ама ти си такава безскрупулна гад, Емили.
— Зная, Чарлс, скъпи, зная. Аз съм всичко, с което ти решиш да ме наречеш. Но както и да е. Мисли за бъдещето си. Получи си твоята сензация. Извънредни новини за „Дейли Уайър“. Ти си истински мъж. А каква трябва да бъде според теб истинската жена? По-ниска от тревата? Истинският мъж не се нуждае от жена, която да виси, закачена за него, като хилав бръшлян. Великият мъж не зависи от жените. За него няма нищо по-приятно, по-удовлетворяващо от кариерата. Ти си силен мъж, Чарлс, мъж, който може и сам…
— Ще спреш ли да дърдориш, Емили? Разби сърцето ми. Не можеш да си представиш колко прекрасна беше, когато влезе в стаята с Наракот. Като триумфираща гръцка богиня.
По алеята се чуха стъпки и след миг се появи мистър Дюк.
— О, ето ви и вас, мистър Дюк — каза Емили. — Чарлс, искам да ти представя бившия главен инспектор Дюк от Скотланд Ярд.
— Моля? — извика Чарлс, досетил се за известното име. — Самият инспектор Дюк?
— Да — каза Емили. — Когато се пенсионирал, дошъл да живее тук и поради скромността си не е искал да се знае кой е. Сега разбирам защо инспектор Наракот мигаше така, когато го питах какви престъпления е извършил мистър Дюк.
Мистър Дюк се засмя.
Чарлс се обърка за момент. Настъпи кратка борба между влюбения и журналиста. Победи журналистът.
— Щастлив съм да се запозная с вас, инспекторе — каза той. — Чудя се сега дали не бихме могли да ви убедим да напишете кратка статия по случая Тревелян, да кажем, осемстотин думи.
Емили бързо се отдалечи по алеята и влезе в къщата на мисис Къртис. Отиде до спалнята и извади куфара си. Мисис Къртис я последва.
— Нима си тръгвате, мис?
— Да, за Лондон. При моя избраник. Чака ме много работа.
Мисис Къртис се приближи.
— Кажете, мис, при кого от двамата?
Емили хвърляше дрехи в куфара.
— Този в затвора, естествено. Никога не е имало друг.
— Не правите ли грешка, мис? Смятате ли, че другият струва колкото този?