Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента"
(книга 1 от „Архивите на НАПМД“ )
Пролог
25 юли 1956
Южно от остров Нантъкет
Бледото очертание на кораба се появи така стремително, сякаш изскочи от дълбините, понесло се през сребърното езеро призрачна светлина, плисната от почти пълната луна. Тиарите1 на осветените бордови илюминатори искряха от белите като кост страни на кораба, устремен на изток през топлата нощ. Извитият нагоре нос режеше кротките води с лекотата на стилет2 през черен сатен.
Високо на затъмнения мостик на шведско–американския пътнически кораб «Стокхолм», на седем часа път и 130 мили източно от Ню Йорк, вторият помощник, Гунар Нилсон, се взираше в осветения от луната океан. Големите правоъгълни филистрини3, ограждащи рулевата рубка4, разкриваха пред него панорама, докъдето поглед стига. Морската повърхност беше гладка, с изключение на пръснатите тук-там водни могили. Температурата бе около седемдесетте5 — една освежителна промяна след тежката влага, натиснала «Стокхолм», докато се бе измъквал същата сутрин, от стоянката си на кея на Петдесет и седма улица, към устието на река Хъдзън. Остатъци от парцаливи облаци се плъзгаха като разкъсана плащаница пред порцелановото лице на луната. Видимостта бе шест мили от щирборда6. Нилсон хвърли поглед към бака7, където тънката, тъмна линия на хоризонта се губеше зад мъглива мрачина, притулила звездите и свързала море и небе ведно. За миг той се отпусна пред величието на гледката, но мисълта за безпределната пустош, която трябваше да се прекоси, го отрезви. Това бе познато чувство за всеки моряк и то би се задържало повече, ако го нямаше слабия гъдел в ходилата. Мощта, излъчвана от двойката огромни дизели с общо 14 600 к.с., сякаш пропълзяваше от машинното отделение и преминаваше през трептящата палуба в тялото му, което, по някакъв неуловим начин, се нагаждаше и към най-малката промяна в пространството. Страх и почуда отстъпваха пред усещането за всемогъщество, изпълващо застаналия на командния мостик на понесъл се през океана бързоходен лайнер с пълен напред.
Със своите 158 метра обща дължина и 21, в най-широката си част, «Стокхолм» беше най-малкият презатлантически пътнически кораб. И все пак не беше обикновен кораб — лъскав като яхта, с елегантни линии на състезател, спускащи се от издължения бак към заоблената кърма във формата на винена чаша. Блестящият лак бе навсякъде бял, с изключение на боядисания в жълто единствен димоход8. Нилсон се наслаждаваше на усещането за власт. Само да помръдне пръст и тримата вахтени9 ще се хвърлят в изпълнение на командите му. Само веднъж да прещрака ръчката на машинния телеграф10 и из кораба ще задрънчат звънци, а екипажът ще се впусне в действие. Той се подсмихна, оценил по достойнство тщеславието си. Четиричасовата му вахта бе изпълнена главно с обичайни задачи, целящи корабът да следва една въображаема линия, която да го заведе до една въображаема точка, недалеч от тантурестия червен плаващ маяк, закотвен на стража край коварните плитчини на Нантъкет11. Оттам «Стокхолм» щеше да поеме курс на североизток, за да откара своите 534 пътници край остров Сейбъл, право през Атлантика, до северните брегове на Шотландия, а най-накрая — до пристанището на Копенхаген. Макар да бе само двадесет и осем годишен и да бе стъпил на «Стокхолм» едва преди три месеца, Нилсон живееше по кораби, откак проходи. Още като юноша, той плаваше в балтийската риболовна флотилия, а по-късно като младши матрос — в огромна мореплавателна компания. После дойде времето на морското училище и службата във военноморските сили на Швеция. «Стокхолм» бе поредното стъпало към осъществяването на голямата мечта — командването, един ден, на собствен кораб. Нилсон се отклоняваше от всеобщата представа за високия рус скандинавски образец. Венецианецът у него надделяваше над викинга. Италианските гени на майка му бяха донесли и нейната кестенова коса, маслинов тен, дребна кост и слънчев темперамент. Тъмнокосите шведи не са нещо необикновено. Понякога Нилсон се питаше дали топлината на Средиземноморието, успяла да надникне през големите му кафяви очи, може да има нещо общо със студенината на неговия капитан. Или по-скоро, ставаше дума за едно съчетание между скандинавска сдържаност и твърда шведска традиция, налагаща строго спазване на дисциплината. Както и да е, Нилсон работеше по-усилено, отколкото се налагаше. Нямаше намерение да дава на капитана и най-дребен повод за недоволство. Дори и в тази тиха нощ, при липса на трафик, при почти гладко море и отлично време, той крачеше от единия край на мостика до другия, сякаш корабът бе попаднал в окото на ураган.