— Колко още? — попита той с нескрито напрежение.
Моралес показа пет пръста. После бучна един от тях в картата, за да види пилота:
— Akui.79
Пилотът кимна така незабележимо, че Траут се усъмни дали е чул. Но хеликоптерът намали и описа голям кръг, който премина в насочена към земята спирала.
Моралес показа надолу. Пред погледа на Траут се мярна поляна с някаква груба постройка, но и двете бързо изчезнаха. Целта беше точно отдолу и Траут не можеше да види къде се приземяват. Върховете на дърветата се приближиха и хеликоптерът замря за миг. Изведнъж двигателят изрева и машината се хвърли настрана, като подплашено морско конче.
Пилотът и Моралес размениха бързи реплики на испански.
— Какво става? — попита Траут, като се мъчеше да различи нещо в гората.
— Тясно е. Бои се да не удари витлата в дърветата.
Траут се облегна и скръсти ръце, издул безпомощно бузи. Хеликоптерът увисна над пусто и право като стрела шосе, после се спусна и застана върху затревен участък, край черния асфалт. Когато двигателят спря, Траут и Моралес излязоха. Една пътека наблизо водеше в гората.
— От тук се отива към къщата на професор Чи. Трябва да вървим пеша.
Траут пое с широка крачка, а по-ниският мъж сърцато се стараеше да не изостава, без да губи достойнството си. Докато вървяха през гъстата гора, Траут забеляза дълбоки следи, оставени неотдавна от тежки, раздалечени гуми. Моралес каза, че се е обадил в местната полиция, за да поразпитат наоколо. Неколцина местни жители си спомнили за професор Чи в един автобус. Качил се на връщане от лов и слязъл на пътя недалеч от жилището си. Очаквал го някакъв джип. Това се връзва, помисли си Траут. Гемей бе взела джип, за да дойде дотук.
— Познавате ли доктор Чи?
— Si, senor. Срещал съм го. Понякога от музея ме молят да му нося съобщения. Той е muy pasifico80. Джентълмен. Всеки път предлага да ми опече тортиля.
В сянката на дърветата ставаше тъмно, като в тунел на метро. Траут присвиваше очи към клоните нагоре, в опит да зърне лъч слънчева светлина. Запита се дали няма да им е трудно да намерят пътя си на връщане. Може би Моралес беше прав — трябваше да изчакат до сутринта.
— Защо професор Чи е направил лабораторията си тук? — попита Траут. — Нямаше ли да е по-удобно да бъде в някое селище?
— И аз съм питал доктора за това — отвърна Моралес усмихнат. — Казва, че е роден тук. Корените ми са тук, казва. Разбирате ли какво има предвид?
Траут разбираше привързаността на Чи към родната земя много добре. Неговото собствено семейство се бе заселило на Кейп Код преди повече от двеста години и разплодило в няколко поколения, свързани с морето. Фаропазачи, спасители, рибари. Ниските сгради със сребристи покриви на имението Траут бяха почти на два века. Но ги поддържаха през годините и изглеждаха, като построени вчера. Той носеше с гордост соления привкус на своите предци, но сега разбираше, че връзките му с миналото са нищо в сравнение с тези на маите, които са се раждали по тези места, много векове преди да дойдат испанците.
Бяха вървели около двадесет минути, когато дърветата се разредиха и оформиха поляна. Правоъгълното бетонно здание сякаш изскочи от гората, но това впечатление бе по-скоро резултат от изненадата на Траут, който не очакваше да срещне подобна солидна постройка в тази пустош.
— Лабораторията на професора — каза Моралес. Отиде до нея и почука. Нямаше отговор. — Ще се върнем, след като проверим къщата — предложи Моралес.
Покритата с листа колиба беше подобна на колибите в Юкатан, които Траут забеляза от въздуха. Той прояви по-голям интерес към джипа, паркиран до примитивната конструкция. Забърза към него и го претърси. В сенника намери диаграмата с инструкция как се стига до мястото на Чи. Имаше и флаконче с течност против насекоми. Прокара длани по волана и таблото и усети леко ухание от лосиона на Гемей.
Огледът на къщата отне около пет минути заради мебелната оскъдица. Траут седеше в средата на пръстения под и се оглеждаше с надежда да е пропуснал нещо.
— Добре, от джипа поне разбираме, че е пристигнала.
— Имам идея — обади се Моралес. Траут го последва отвъд лабораторията до друга колиба. — Това е гаражът на професора. Вижте, колата му я няма!
— Затова бяха значи, следите които видяхме по пътя насам. Какво кара той?
— Голяма кола — отвърна Моралес. — Като джип, само че ей такава. — Той разпери ръце.