— Хамер?
— Si — отвърна сержантът с широка усмивка. — Хамер, като американските военни.
Значи, изглежда, са заминали нанякъде с колата. Но къде?
— Може би в лабораторията има бележка — предположи Траут. В сградата от пепелинови блокчета беше приятно прохладно, в сравнение с външната температура, и без включен климатик. Вратата, през която влязоха, не беше заключена. Траут разгледа модерната екипировка и поклати в почуда глава, също както бе сторила жена му предния ден. Моралес стоеше отстрани, с изразяваща уважение поза, като че ли се страхуваше да не го пипнат на забранено място. Ако се изключи общият безпорядък, нямаше следи от външна намеса.
Пол отиде при мивката. На стелажа съхнеха две чаши.
— Изглежда, са пили разхладително.
Моралес погледна в кошчето за отпадъци и намери двете празни шишета. Възстановявайки събитията, Траут реши, че Гемей бе изчакала професора на пътя, дошли са тук, пили са сода и са заминали. Отвори хладилника и видя двете яребици. Не бяха нито оскубани, нито изкормени. Явно Чи е възнамерявал да се върне скоро, където и да са отишли.
— Има ли наблизо село, в което биха могли да отидат?
— Има град, но хората щяха да забележат доктор Чи и голямата му синя кола. Nada.
Траут разгледа окачените на стената карти. Една сякаш липсваше. Приближи масата и разгледа разхвърляните по нея документи. Само след миг видя картата и сравни дупките от карфиците с тези от стената. Може би Чи я беше свалил, за да я покаже на Гемей. От друга страна, може да си е лежала на бюрото седмици наред. Показа картата на Моралес.
— Знаете ли къде е това?
Сержантът разгледа картата и отвърна:
— Още на юг, по-навътре в Кампече. На стотина мили. Може би повече.
— Какво има там?
— Нищо. Гори. Това е извън биосферния резерват. Никой не ходи там.
Траут потупа картата:
— Някой е отишъл. Мисля, че е доктор Чи. Хеликоптерът може да ни закара за по-малко от час.
— Съжалявам, сеньор. Докато стигнем до него, ще бъде тъмно.
Моралес беше прав. Имаха късмет, че не се загубиха в гората. При хеликоптера вече беше тъмно като в рог. Траут се дразнеше при мисълта, че Гемей трябва да прекара още една нощ там, независимо къде. Докато машината се издигаше във въздуха, той се опита да се успокои с някои възможности. Например Чи и Гемей си седят някъде и спокойно вечерят. Мярнаха се обаче и по-тревожни сценарии. Катастрофа. Това не се броеше. Гемей беше противокатастрофна. Тя беше твърде здравомислеща, твърде стабилна.
Траут знаеше, че дори и най-стабилните поне веднъж в живота си, правят грешка. Надяваше се, че редът на Гемей не е дошъл.
←76
Adios, gracias — (исп.) сбогом, благодаря.
←77
Manana — (исп.) утре; в случая става дума за израз от всекидневието, свързван с южняшки мързел, мудност и неточност (рахат-рахат).
←78
Bueno — (исп.) добре.
←79
Akui — (исп.) тук.
←80
Muy pasifico — (исп.) много кротък (добър).
25.
Сержант Моралес намери стая за Траут в един малък хотел до летището. Той лежа часове наред буден, загледан в перката на вентилатора над себе си, като си мислеше какво ли прави Гемей, докато накрая пожъна в няколкочасов неспокоен сън. Събуди се по тъмно и отиде под душа, който беше двойно по-освежителен, поради липсата на топла вода. Разхождаше се по асфалтовата настилка, когато пристигнаха пилотът и сержантът. На изток слънцето бе осветило небето в розовия цвят на праскова.
Хеликоптерът следваше картата на Чи по права линия, с максималната си скорост, на височина четиристотин и петдесет метра. Гората се стелеше отдолу като зелена неокосена ливада. Като стигнаха до обозначената на картата местност, пилотът намали и се спусна почти до върховете на дърветата. Машината с успех изпълняваше задачата, залегнала при проектирането ѝ. Първоначалното предназначение на хеликоптера беше да служи за армейски наблюдател. Седналият отпред Траут забеляза структурна разлика в зеленината под себе си и помоли пилота да лети в кръг. Моралес долови едва видимите очертания на някаква долина. След още няколко препитания, необходими на пилота, за да се запознае с местността, машината се приземи върху неравно пространство в средата на долината.
На Пол му трябваха по-малко от тридесет секунди, за да установи, че не харесва това прокълнато от Бога място. Нито сантиметър от него! Не ставаше дума затова, че е усамотено, нито за странните могили и мрака на околната гора. Във въздуха се таеше нещо зловещо. Същото изтръпване на кожата на темето усещаше като дете, когато минаваше покрай изоставената къща на един моряк, изял другарите си, заседнали в Саргасово море.