— Каква е? — попита Гемей, у която ученият надви страха.
— Barba amarilla82. Голям екземпляр. Някои я наричат fer-de-lance.
— Fer-de-lance!
Гемей знаеше достатъчно за змиите, за да разбере, че е изправена пред убиец. Кожата ѝ настръхна. Почувства се като гола.
— Какво ще правим? — попита тя, без да сваля очи от змията, която поклащаше плоската си глава, сякаш в ритъма на музика, чувана само от нея.
— Не се паникьосвайте! Вероятно скоро ще се изтегли от слънцето на сянка. Ако мине оттук, не мърдайте. Аз ще ѝ отвлека вниманието.
Гемей лежеше върху рамото си — положение, което ѝ причиняваше непоносима болка и тя се зачуди, колко ли още може да издържи. Искаше ѝ се змията да се раздвижи, но никак не желаеше да го стори в нейна посока.
Най-накрая влечугото взе решение и започна да се развива до пълната си дължина. Както каза Чи, беше голям екземпляр — с дължина на човешки ръст. Безшумно си проправи път през тревата до сянката на едно дръвче и се настани редом с вярното мачете на Чи, което бе подпряно на ствола му.
— Вече можете да се движите. Тя спи. Изправете се бавно! — Тя се извърна и видя коленичилия Чи, който тъкмо оставяше на земята стиснатия в ръка голям камък.
— Колко време беше там?
— Около половин час, преди да се събудите. Обикновено змиите отстъпват, ако им се даде възможност, но при Жълтата брада човек никога не може да е сигурен. Особено пък, ако се смути съня ѝ. Може да стане доста агресивна. Да си задържи мачетето ми, щом иска. Как се чувствате?
— Много добре, ако изключим усещането, че някой е играл футбол с главата ми. Каква е тая каша на мястото на косата ми?
— Сложих ви лапа от лековити билки. Аптеката беше затворена.
— От колко време сме тук? — попита тя, като разтриваше изтръпналата си ръка!
— Няколко часа. Спахте на пресекулки. Горчивият вкус в устата ви е от тонизиращите корени, които натиках в нея. Доста лошо се ударихте в скалата, когато лодката се преобърна.
Неясен спомен за някаква завряла вода нахлу в съзнанието ѝ.
— Бързеите! Защо не сме мъртви?
Чи посочи небето:
— Не си ли спомняте?
Хеликоптерът. Откъслечните спомени бяха разбъркани като елементите на пъзъл. С професора са свършили горивото. Силното течение ги носи към камъните. После смъртоносния рев на водата потъва в друг шум. Забелязаният от тях преди, синьо-бял хеликоптер кръжи над реката.
Гемей си спомни как помисли, че вече могат да се смятат за мъртви, с чиклеросите отзад, бързеите отпред и хеликоптера отгоре. После машината се спуска като валкирия и увисва над самата вода, между лодката и водопада. Въздушната струя издълбава дупка във водната повърхност, а вълните ги отхвърлят назад към брега. Но струята разлюлява опасно леката алуминиева лодка. Тя се преобръща, само на няколко метра от тревистия бряг.
Гемей бе изхвърлена като от обсадна машина. И после главата ѝ се удари в нещо твърдо. Погледът ѝ се замъгли, зъбите ѝ изтракаха. Мозъкът ѝ бе разцепен от мълния. Последва блажена тъмнина.
— Тоя хеликоптер ни спаси — каза тя.
— Очевидно. Щяхте да сте наред, ако не направихте опит да разбиете една скала с глава. Беше при бръснещ полет, но достатъчно силно, за да загубите съзнание. Извлякох ви на брега и после през храстите до това място. Събрах корени и билки, за да ви полекувам. Спахте лошо през нощта и може да сте сънувала кошмари. Тонизиращите корени, дето ви дадох, са малко халюциногенни.
Гемей възстанови в съзнанието си странен сън. Някъде високо отгоре, Пол я вика по име, а думите му излизат заградени, като в карикатура, а после изчезват в някакъв облак.
— Благодаря ви за всичко — каза Гемей, като се питаше как е успял дребничкият възрастен професор да я извлече от водата чак дотук. — Какво стана с нашите преследвачи?
Професорът поклати глава:
— Не им обърнах особено внимание в цялата бъркотия. Зает бях с въпросите около нашето спасяване. Май чух някакви изстрели. Но това беше отдавна. Може би ни мислят за мъртви.
— Сега какво ще правим?
— Мислех по същия въпрос, когато пристигна нашата люспеста приятелка. Зависи колко ще спи. Бих искал да си получа мачетето. По тези места, то може да се окаже граница между живота и смъртта. Починете си малко! Ако Жълтата брада не се събуди, ще му мислим пак. Попаднах на някаква пътека. Вероятно чиклеросите я използват, за да заобикалят бързеите. По-късно ще я проучим. А преди това може би ще ни се наложи да се поразмърдаме, ако тя се събуди кисела.