Планът се хареса на Гемей. Изправи се с помощта на Чи. Краката ѝ бяха несигурни и тя се чувстваше като новородено камилче. Огледа се и видя, че се намират на малка, окъпана от слънцето поляна, заобиколена от дървета и храсти. Отидоха в по-далечния ѝ край, където Чи махна лапата и провъзгласи цицините и синините ѝ за оздравели. Каза, че ще отиде за малко горски плодове, с които да напълнят стомаси, докато чакат змията да се събуди от юнашкия си сън. Все още изтощена, Гемей легна по гръб в тревата и затвори очи. След миг се стресна. Някъде бе счупен клон. Чи не се движеше така шумно.
Седна и се огледа. В края на поляната се виждаше професорът, с окичен с плодове клон в ръка. Зад него стоеше водачът на чиклеросите, наречен от нея Панчо. Видът му нямаше нищо общо с човека, който бе наредил да ги затворят в пещерата. Разбърканата му мазна коса приличаше на птиче гнездо, а белите му дрехи бяха мръсни и съдрани. Белезникавото му шкембе надничаше през дупките им. Насмешливата усмивка бе отстъпила място на гневна маска. Само пистолетът в ръката му беше същият, като при първата им среща, но сега бе насочен в главата на професора.
Мъжът пусна на земята вързопа, който носеше, и излая към Чи на испански. Професорът застана до Гемей. Изправени един до друг, те следяха колебаещото се между двама им дуло.
— Иска да ви кажа, че ще ни убие, за да отмъсти за хората си — каза Чи. — Първо мен, а след това ще се позабавлява с вас върху тялото ми.
— Какво им става на тия хора? — ядоса се Гемей. — Не се обиждайте, професоре, но много от вашите съотечественици, изглежда, държат мозъка между краката си.
Панчо украси лицето си с нещо като усмивка. Гемей му смигна кокетно, сякаш перспективата ѝ се нравеше. Може би имаше възможност да спечели време за професора и да приближи достатъчно това говедо, та да може сериозно да увреди неговото либидо. Чи вече изпълняваше плана ѝ. Той извърна леко глава, загледан в мачетето, и направи жест, сякаш ще хукне към него. Гемей го познаваше добре, за да забележи необичайната тромавост на професора. Той, изглежда, искаше да отвлече вниманието на Панчо.
Военната хитрост успя. Панчо проследи погледа на Чи, насочен към подпрения на дървото дълъг нож и устата му се изкриви в зъбата усмивка. Без да отделя поглед и прицел от Чи, той запристъпва странишком към дървото и се наклони, за да вземе мачетето.
От земята се надигна вулкан от триъгълници.
Стресната от тежките стъпки, змията бе заела изходна позиция, когато човекът посегна към мачетето. Впи дълги зъби в шията му и с бързо движение доизпразни отровата си в ръката му.
Появи се оръжието и раненият стреля няколко пъти в змията, превръщайки я в червено-зелена маса. После опипа двете дупки до вратната си артерия. Лицето му побеля като вар, очите се разшириха ужасени, а устата се отвори за безмълвен писък. Хвърли празен поглед към Чи и Гемей, после нагази в храстите.
Чи пристъпи напред и като внимаваше да не попадне в обсега на агонизиращите змийски зъби, последва разбойника. След миг Гемей чу изстрел. Професорът се върна с димящ пистолет в ръка. Забелязал отвращението върху лицето ѝ, той пъхна пистолета в джоба си и я хвана за ръка. Каменната неподвижност на изражението му бе отстъпила място на бащинска благост.
— Застреля се сам — обясни той търпеливо. — Знаеше, че смъртта от ухапване на жълта брада е много болезнена. Отровата разрушава червените кръвни телца и кръвоносните съдове. Настъпва кръвоизлив през устата, болезнени отоци, повръщане и спазми, и тялото се вкочанява. Въпреки че ухапването е по шията, би могло да продължи час или два. Преди да го съжалите, спомнете си, че искаше да ни убие при пещерата, а и след това.
Гемей кимна вдървено. Чи беше прав. Смъртта на чиклеро беше нещастие, но причинено от него самия. Какъв изключителен човек е тоя професор! Пълна загадка остава как испанците изобщо са успели да покорят маите. Инстинктът ѝ за самосъхранение се събуди.
— Трябва да тръгваме — каза тя, като се огледа. — Може да има други. Може да са чули изстрелите.
Чи вдигна мачетето и вързопа на мъртвия.
— Реката е единствената ни възможност. Даже и да знаехме къде сме, да се върви през гората е рисковано. — Погледна окървавеното тяло на змията. — Както сама виждате, в гората има същества, доста по-опасни от чиклеросите.
— Водете, аз ще ви следвам! — съгласи се Гемей. Тръгнаха между гъстите дървета, водени от вградения компас на Чи, докато стигнаха еднометрова пътека, така утъпкана, че варовиковата скала се бе показала.