— Това е търговският път, за който ви казах.
— Да не попаднем на още някого, ако го използваме.
— Не знам. Ако помните, големият каза, че иска да отмъсти за хората си. Аз ще се направя на скаут. Движете се зад мен и ако ви дам сигнал, скачайте в гората!
Поеха по пътеката, почти успоредна на блещукащата между дърветата река. Гемей спазваше дистанцията. Напредваха безпрепятствено. Единственият признак на живот, като се изключи дрезгавият гракна птиците, беше мързеливият поглед на един увиснал над пътеката лемур.
Чи спря, махна ѝ да се приближи и се скри зад завоя. Когато го настигна, професорът стоеше на малък пясъчен плаж. Три лодки, подобни на потъналите, бяха изтеглени под заслон от стволове и листа, който ги скриваше за наблюдатели както от реката, така и от въздуха. За разлика от последния ѝ визуален спомен за подивялата река, тук повърхността ѝ беше отново спокойна.
— Изглежда, са държали лодки от двете страни на бързеите — отбеляза Чи. — Стоките са пренасяли на гръб, по околната пътека.
Гемей слушаше с половин ухо. Върна се към брега, за да провери въглените в едно огнище и тогава забеляза издигнатата върху колони платформа. Там беше построено нещо като детска къщичка на дърво. Отвори привързаната, но незаключена врата и надникна вътре. Забеляза няколко туби за бензин и голям шкаф за храна. Отвори вратата му.
— Професор Чи — извика тя, — намерих нещо интересно.
Чи забърза към нея и щом забеляза синята консерва в ръката ѝ, разцъфна в най-широката усмивка, видяна някога на лицето му.
— Месо! — прошепна той с благоговение.
В шкафа имаше и други неща — консервирани зеленчуци и сокове, бутилирана вода, вакуумирани тортили и рибни консерви за разнообразие. В първобитната барака имаше още фенерчета и различни инструменти. Истинско съкровище бяха ветроупорните кибрити и портативният газов котлон. Намериха и сапун. Всеки си избра място на брега, където се изкъпаха и изпраха, а после дрехите им бързо изсъхнаха на слънцето.
След банята и питателния импровизиран обяд, Чи разгледа района, докато Гемей подготвяше запасите им. Тишината беше малко плашеща, но нямаше да останат дълго. Натовариха едната лодка и потопиха с камъни другите две, като скриха двигателите им в гората. Преди това избраха за себе си най-добрия. Влязоха в лодката и пуснаха мотора на бавен ход.
Не бяха минали и половин миля, когато реката рязко зави надясно. В образувалия се там воден джоб, между парчета клони и храсталак, забелязаха двата изпомачкани и раздрани корпуса на алуминиевите лодки. Между тях се полюшваха разлагащите се под палещите слънчеви лъчи, вонящи трупове.
Чи прошепна молитва на испански.
— И ние щяхме да сме тук, ако бяхме стигнали до бързеите — каза Гемей, запушила носа си с ръка.
— Те бяха доста далеч от тях, когато ги видяхме последния път.
— И аз това си мислех — отвърната, поклащайки глава. — Нещо се е случило, докато сме се разправяли с обърнатата лодка.
Сети се за «Сърцето на тъмнината» от Конрад, сцената, в която Курц, подивелият човек от цивилизацията, шепне на смъртното си легло «ужасът… ужасът…»
С тези думи на Курц в главата, Гемей насочи лодката по течението и даде газ. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от това царство на смъртта, преди да настъпи мрак, макар да нямаше представа дали не ги очакват нови ужаси.
←82
Barba amarilla — (исп.) жълта брада.
28.
Вашингтон
Когато Пърлмътър се обади, за да попита дали не може вместо за вечеря да са срещнат за обяд, Остин се зарадва по две причини. Желанието на корпулентния архивист да обядват в «При Кинкед», известен вашингтонски ресторант на «Пенсилвания авеню», означаваше, че проучването му е дало резултат. А сметката за един обяд ще олекоти портфейла на Остин не толкова, колкото за вечеря с шест блюда. Поне така си мислеше, докато видя Пърлмътър да си избира бордо от 1982 година и блюда от менюто сякаш си поръчваше чиния с хапки в китайски ресторант.
— Не искам да те измъчва мисълта, че ме използваш само срещу един обяд, вместо да ми платиш вечеря — обясни своята разточителност той.
— Ама, разбира се! — отвърна Остин, като се питаше как ли ще успее да прекара сметката за пиршеството пред подозрителните счетоводители на НАМПД. Когато Пърлмътър остави менюто, Остин въздъхна с облекчение.
— След като си побъбрихме с теб по телефона, аз се обадих на Хуан Ортега в Севиля. Дон Ортега е един от водещите специалисти по Колумбовата проблематика и понеже ми се стори, че малко нещо бързаш, помислих, че той може да ускори процеса.