— Това става непрекъснато. Отдолу са разположени кабинетите на висшите служители на Халкон. За да спрете там, ви трябва специален код.
— Е, поне ако ми дотрябва правен съвет, ще знам къде да го потърся.
Върна се на партера с надеждата, че не е събудил подозренията на охраната със своите нагоре-надолу. След взривяването на федералното здание в Оклахома сити, не беше препоръчително да се шляеш из подобни места. Излезе на улицата, взе такси, после още едно, за да се убеди, че не го следят, и повися малко в една книжарница, докато стана време за Мелъди.
Ресторантът се наричаше «Бомбоубежище» и бе аранжиран в тематиката на петдесетте години. Заеха сепаре, чиито седалки бяха взети от десото кабрио, модел 1957. Мелъди беше тексаско момиче, родено и отгледано във Форд Уорт и работеше за «Тайм куест» от около година.
По време на обяда Завала я попита:
— Мис Харпър ми разправяше за големия шеф, мистър Халкон. Срещала ли сте го някога?
— Не лично, но го виждам всеки ден. Оставам по един час след всички други, за да мога да поуча малко. Посещавам правни курсове. — Тя се усмихна. — Нямам намерение да бъда цял живот секретарка. И мистър Халкон стои до късно. Тръгваме си по едно и също време. Той слиза с личния си асансьор и една лимузина го взема.
Знаеше, че Халкон живее извън града, но повече от това Мелъди не можеше да каже.
— Как изглежда? — попита Завала.
— Мургав, слаб, богат. Красив по някакъв опасен начин. — Тя се засмя. — Може би просто така изглежда на осветлението на гаража.
Мелъди беше интелигентна и духовита. Завала се почувства като мръсник, докато записваше телефона ѝ, за да го заведе на обиколка по нощните заведения. Записа си да ѝ се обади от Вашингтон, за да заглади нещата. След обяда намери една библиотека и влезе в Интернет, за да се информира за корпорацията на Халкон. Прочетеното съвпадаше с краткото описание на мис Харпър. След това нае кола средна класа, която не се набива в очи и се снабди с туристическа брошура за Аламо. Нищо нямаше да загуби, ако глътне малко тексаска история, в очакване на рандевуто си с тайнствения мистър Халкон.
30.
Кеймбридж, Масачузетс
Като остави слушалката, Нина Киров се усмихна при мисълта колко интересен бе станал животът ѝ след срещата с Кърт Остин. Ако атлетичният мъж с платинена коса не я измъкваше от морето край мароканския бряг или не ръководеше секретна операция в Аризона, той я омайваше с молби от най-невероятно естество. Като тази сега. Да види дали не може да изрови нещо, във връзка с исторически паметник, който може би е направен от камък и вероятно е изнесен от Ямайка, при една от Колумбовите експедиции. Възможно е камъкът да е бил използван за навигационни цели и не е изключено той все още да е в Испания.
Нека само Док да чуе това, мислеше си тя, докато набираше номера. Док беше доктор Дж. Линъс Орвъл, харвардски професор, с повече букви пред името си, отколкото в азбуката. Беше свъртял бърлога зад обраслите в бръшлян стени на харвардския музей «Пийбоди». Натрупал бе световна слава като специалист по етнология на средноамериканските култури. В академичните среди, беше известен с брилянтния си интелект и репутацията си на откачалка.
Повечето хабилитирани професори избягваха да бръмчат из университетския град върху очукан, старинен «Харлей Дейвидсън». Преди години си спечели още по-скандална известност, с поредица хипнотични сеанси, които проведе с лица, заявяващи, че са били отвличани от НЛО, след което потвърди автентичността на историите им. Телефонният му номер присъстваше в бележниците на всички ловци на духове сред репортерите на града. Щом някой от тях изпаднеше в нужда от бърза информация по какъвто и да е въпрос от този свят и най-вече от оня, винаги можеше да разчита на добрия стар Док, професора от Харвард.
Док внимаваше да не смесва езотеричните си интереси със своята академична специалност. Никога няма да го чуете да твърди, че храмовете на ацтеките са издигнати от атланти имигранти. Началниците му в Харвард търпяха странностите му — всеки университет си има собствен идиот — но чисто професионалното му реноме си оставаше неопетнено. Малцината проникнали в неговата тайна — налудничавите пламъчета в очите всъщност изразяваха най-дълбоко задоволство — бяха убедени, че Док използва своята ексцентричност, за да сваля жени и да си осигурява покани за приемите, на които иска да отиде.
Когато Нина се срещна с него на едно такова събиране, той вече бе преминал неидентифицирания си летящ период. Орвъл я засече от другия край на помещението, отърва се набързо от абсолвентката, която забавляваше до момента, и пое курс към Нина. Тя не го бе виждала дотогава, но безпогрешно разпозна червената къделя на главата му, определяна от студентите като «ретро Айнщайн». След миг, той се зае с последната си страст — предишните животи.