— Не ви виня за това. Островът е ужасно красив по това време. И навалицата я няма. — Лешниковите очи се присвиха. — За ваша информация, след разговора ни, се обадих в НАМПД.
— Не ви виня за това.
Кофън се усмихна:
— Май сте важна клечка. Тук сме доста сговорчиви, но не може да не внимаваме. В Нантъкет има много богаташи, които притежават големи къщи и плащат щури данъци. Не мога да си представя, че един крадец ще се информира от полицията къде е къщата, която иска да ограби, но никога не се знае. Добре че минахте насам. Хората тук се подкрепят един друг. Щяха да ви изпратят точно на противоположния край на острова. Ще ви покажа как да стигнете до къщата. — Лейтенантът разгърна карта. — Тръгвате по «Полпис роуд», докато стигнете пясъчна отбивка с кораб на пощенската кутия. Кофън очерта пътя с жълт маркер.
Остин благодари на полицая и, съгласно инструкциите му, излезе от града по тесен път, криволичещ през рядка борова горица край ферми и обрасли мочурища. При пощенската кутия, над която се виждаше метален модел на черно-бял океански кораб, Остин зави по пясъчната алея и след рехава горица, навлезе в хълмиста пустош. Острата миризма на море се донасяше от мързеливи облачни къдели, които бе забелязал и от въздуха.
Голямата къща изскочи внезапно от мъглата. Изглеждаше пуста. Без коли отпред, без светлини в прозорците, въпреки падащата тъмнина. Остин остави голата на посипания с чакъл паркинг и по пешеходна алея, през обширна и добре поддържана морава, стигна до голяма открита веранда. Натисна звънеца. Трелите му се разнесоха вътре. Тишина. Може би заместник-управителката на ресторанта не беше правилно осведомена. А може Донатели да е променил плановете си и да е тръгнал за Ню Йорк по-рано.
Остин се намръщи. Щеше да е чиста загуба на време. От самото начало си даваше сметка, че нищо няма да излезе от опита му да свърже морски грабеж отпреди десетилетия с избиването на археолози в наши дни. Зачуди се дали ще може да хване обратен полет. Майната му. Със същия успех може да се прибере и утре, и пренощува тук. Взел това решение, Остин тръгна да разгледа имението. Слезе от верандата и заобиколи къщата.
Нантъкет беше станал жертва на мавзолейна епидемия. Строяха се къщи като малки хотели, чиито богати собственици разглеждаха размера на застроената площ като средство за потискане самочувствието на съседа. Къщата на Донатели също беше огромна, но архитектът бе успял да съчетае италианската архитектурна традиция с по-обичайните бели обшивки и сребристи покриви, при това запазвайки добрия вкус.
Зад къщата имаше доста голяма зеленчукова градина и детска площадка. Воден от шума на прибоя, Остин прекоси голяма поляна до ръба на канара и застина за миг на върха на изхабено от времето стълбище, което слизаше до плажа. Самият плаж беше скрит в мъгла, която приглушаваше и звуците от океана, но все пак, се долавяше плисъка на далечни вълни. Остин се обърна и погледна към къщата. В мъглата на гаснещия ден, тя почти не се забелязваше.
Решил, че е направил каквото може, Остин се върна при колата и написа бележка с телефонния си номер и молба Донатели да му се обади възможно най-скоро. Тръгна обратно към къщата. Ниско техническо равнище на комуникация, но може и да свърши работа. Ще го дублира с телефонно обаждане, щом се прибере в службата.
Стъпи на верандата и се опита да затисне навитата на руло бележка с тежката натруфена гривна за чукане по вратата, като предположи, че вятърът няма да успее да я отнесе оттам. В този момент разбра, че има и по-голяма грижа от вятъра. На врата си усети допира на твърд и студен метал. После се разнесе шумът от запъване на курока на много голямо оръжие. До момента друг звук не се бе чул. Нито от стъпки.
— Горе ръцете! Не се обръщай! — Мъжът говореше дрезгаво и с акцент.
Остин бавно вдигна ръце.
— Мистър Донатели?
— Не говори! — Мъжът подсили заповедта със силно мушкане във врата. Една опитна ръка ловко пребърка Остин и измъкна портфейла от джоба му. Доволен от липсата на оръжие, мъжът нареди на Остин да се изкачи по външната стълба към втора веранда, опасваща къщата от три страни. Сякаш отмъщавайки си за нещо, мъглата се устреми отвсякъде и Остин не би могъл да забележи облегнатата на парапета фигура, ако вниманието му не бе привлечено от оранжевото блещукане на цигара и уханието на силен тютюн.
— Седни! — каза мъжът с пушката. Остин направи, каквото му казват, и се отпусна в един просмукан от влага шезлонг. Насочил оръжието си към Остин, мъжът се обърна на италиански към пушача. Разговорът им продължи около минута. Вторият човек каза:
— Кой сте вие?